- Не съм социална и не исках да привличам толкова много внимание към себе си. Знам как да танцувам, но не обичам да го правя с непознати. Пол и Беки излизаха на дансинга няколко пъти. Просто останах на масата.
Той се отпусна, правата линия на гърба му леко се успокои.
- Не танцувам. Бих се страхувал, че другите ще ми се смеят. Нямахме достъп до музика преди свободата. Ново е.
- Ами жена ти? Тя танцувала ли е?
- Моята полвинка беше вече болна, когато бяхме освободени. Тя прекарваше цялото си време в дома ни, закачена за машини. Не искаше да остане в Медицинския, затова я настаниха в дом, който да отговори на нейните нужди.
Дана кимна. - Разбирам. Направихме това и с Томи, към края, но той искаше да опита още едно лечение, което имаше много малък шанс за успех. Той беше приет в болницата десет дни преди смъртта си. Мислехме, че ще издържи по-дълго, иначе щях да настоявам да го приберат у дома. Тъгата се надигна, но тя се опита да я отблъсне.
- Мисля, че той го е планирал по този начин, за да нямам спомен за смърта му в спалнята ни.
- Преместих се в общежитието за мъже, след като загубих половинката си. Не издържах на постоянните напомняния в дома, който споделяхме.
- Трудно е, призна тя. - Вероятно и аз трябва да предприема тази стъпка, но обичам нашата къща. Там има толкова много добри спомени, че те надвишават лошите. Имахме щастието да си купим мечтания дом още от първия път.
Моурн изви вежда.
- Повечето хора купуват това, което наричат стартов дом, а по-късно я сменят за къща, която биха искали да имат още първият път. Томи наследи пари от семейството си и притежаваше собствен бизнес. Той го продаде, след като разбра, че здравословните му проблеми са сериозни, но ние винаги бяхме финансово благословени. Не беше проблем.
- Разбирам.
Тишината се разтегна и Дана разбра, че Моурн не е много приказлив. Тя трябваше да го подтикне внимателно.
- Искаш ли да говорим за нея?
Той погледна встрани.
- Не.
Това ще направи разговора труден, реши тя.
- Какво искаш да обсъдим? Искаш ли да ми задаваш въпроси? Можеш.
- Кое е нещото, което най-много ти липсва от твоята половинката?
Това беше сложен въпрос. Тя се замисли.
- Не мога наистина да кажа, че е само едно нещо, но ако трябва да изброя няколко, първо трябва да кажа смеха. Тя се усмихна на спомените, които проникваха в мислите ѝ. - Томи беше много забавен. Той можеше да ме разсмее, независимо от всичко. Тя стана сериозна. - Липсва ми, когато си лягам в леглото. Чувствах се в безопасност в неговите прегръдки и обичах да се гушкам преди да заспя.
Моурн обърна лицето си към нея директно. Тя погледна в очите му, поразена от сълзите, които видя в тях. Сините и есенни нюанси сякаш изглеждаха по ярки и спираха дъха й.
- Полвинката ми даваше цел и сега нямам такава.
Дана можеше да разбере това. - Как се казваше?
Мускул подскочи по челюстта му и сълзите изчезнаха от очите му.
- Не мога да кажа номера й. Боли.
- Номер?
- Тя никога не си избира име. Мерикъл ни даде номера. Отказвах да взема име, докато тя не умря, тъй като тя не си бе избрала такова.
Беше ужасяващо за Дана и сърцераздирателно. Жената, която Моурн обичаше, е била болна, когато най-накрая бе спечелила свободата си и вероятно никога не се бе радвала на нищо от нея. Един образ се оформи в главата й на надгробен камък с гравиран върху лицето му номер. Беше повече от трагичното. - Толкова много съжалявам.
- Вината не е твоя. Не всички хора си приличат. Знам това. Не си участвала в нейната смърт.
- Все още съжалявам за това, което сте преживели и двамата. Наречи го общо извинение за всички задници по света. Животът не е честен.
- Не е. Той посегна към нея, но не осъществи контакт.
Обаче Дана стисна ръката му и продължи. - Нещата ще се оправят. Мислех за Томи безспирно, когато умря. Беше постоянна агония. Времето минаваше и облекчаваше. Можеше да минат дни, без изобщо да мисля за него. Тя позволи на палеца си да погали отстрани пръстите на Моурн, надявайки се, че това ще го утеши. Получи се. - Тогава се чувствам виновна. Тя се усмихна. - Пожелаваш си тези дни, но когато дойдат, еди го разбери, но се чувстваш гадно от това. Увериха ме, че това е част от лечебния процес.
- Опитвам се да не мисля за нея.
- Това също е нормално.
- Изпитвам вина.
Тя кимна. - Вината на оцелелия. Това е терминът с който го наричат.
- Мразя да съм сам.
- Не си. Аз съм тук, а и ти си заобиколен от други Нови видове.
- Знаеш какво имам предвид. Спя сам. Храня се сам. Пълната тишина е ужасна.
Дана кимна.
- Така е. Тя се приближи по-близо до него. - Трябва да се опиташ да намериш приятели. Те наистина помагат. Загубих много от моите след смъртта на Томи. Някои от тях ме избягваха, защото не можеха да се изправят пред смъртта му или може би просто не знаеха какво да кажат. Някои хора избягвах, защото не можех да приема начина, по който ме гледаха. Много е гадно. Тя направи пауза. - Или някои хора се държаха така, сякаш загубата на някого е като заразна болест, която може да те зарази. Това им напомня, че собственият им живот може да се срине. Бях експонат "А".