Той извади електронната цигара от пръстите й и я постави на масата.
- Трябваше да използват вериги, ако очакваха да прекарам нощта в Медицинския.
- Искаш ли да седнеш?
Той се огледа.
- Не.
- Ще дойде ли охраната да те търси? Можем да влезем вътре. Тя се изправи. - Брат ми и жена му вече си легнаха. Те няма да ни чуят, докато говорим тихо.
- Не тук. Погледът му претърси тъмнината отвъд двора. - Ще дойдеш ли с мен?
Той беше непознат. Но не затова тя се поколеба. Той беше загубил жената, която обичаше и я бе потърсил. Моурн се нуждаеше от приятел, с когото да разговаря и тя искаше да бъде до него.
- Първо трябва да се преоблека. Аз съм по пижама под този халат.
Тогава той я изучи.
- Не отиваме далеч и никой няма да ни види. Те може да погледнат тук, тъй като знаят, че си прекарала известно време с мен.
Дана взе бързо решение.
- Позволи ми поне да си взема обувки. Боса съм.
- Няма нужда.
Тя ахна, когато той изведнъж се помръдна, подхващайки я през раменете и точно под краката й. Това беше последното нещо, което тя очакваше. Той пристъпи към ниската стена и просто скочи, прескачайки високата близо метър тухленна ограда на двора. Тя автоматично обви ръце около врата му, когато той се приземи, раздрусвайки я. Последното нещо, което тя искаше, беше да я изпусне на тревата.
Беше малко плашещо да бъде отнесена от някой, когото не познаваше, но тя успя да потуши паниката. Пол винаги казваше добри неща за Новите видове. Беше й казвал десетки пъти, че те са много по-добри от обикновените хора, че сред Новите видове няма престъпления и че те са почтени. Думите на брат й прозвучаха в съзнанието й, когато тя бавно, равномерно вдишваше въздух. Моурн вероятно не осъзнаваше, че не е подходящо да я носи през нощта.
- Къде отиваме? - Тя обърна глава и се загледа, когато приглушените светлини от задния двор на Пол се отдалечиха. Живееше точно до парка. Тя не го беше разглеждала, така че не беше сигурна колко е голям.
- Ти си в безопасност с мен, прошепна Моурн. - Просто те отвеждам достатъчно далеч за поверителност, без служителите да ни намерят.
Дана понижи глас.
- Добре. Търсят ли те?
Той издаде тихо ръмжене. Тя прие разочарования звук като да.
Вятърът духаше по-силно на открито, без къщата да блокира част от него. Халатът й беше копринен и тънак като хартия. Беше и къс, достигаше едва до средата на бедрата й. Голите й крака бяха изложени на показ, но тя не се притесняваше, че Моурн ще погледне похотливо към тях. Той бе загубил жената, която е обичал и сега скърбеше заради нейната загуба. Не беше някакъв ненормалник. Той беше в траур.
Моурн спря и се обърна, носейки я към тъмната форма на някакво ниско дърво. Когато стигнаха до него, той се наведе и внимателно я постави на най-ниския клон, само на няколко сантиметра от тревата. Тя освободи врата му и намести халата си. Моурн приклекна пред нея, така че лицата им бяха на едно ниво.
- Става ли по-добре? Чувствам толкова много болка.
Измъченият тон на гласа му уби последния й страх.
- Да. Кога я загуби?
- Тя беше болна дълго време. Почина преди месеци.
Той млъкна, задържайки лицето си в сянка, така че тя да не може да види изражението му.
- Болката не намалява и аз съм ядосан.
- На нея, предположи тя. - Тя те е оставила. Нормално е.
- Не. Той изръмжа. - Хората я разболяха. Те са изследвали лекарства върху нея, които са унищожили вътрешните й органи. Тя не можеше да се възстанови, дори и с лечебните лекарства. Просто я поддържаха жива по-дълго. Бори се силно, за да живее, иначе щеше да умре по-рано. Беше смела.
Дана предположи, че има нещо общо с Мерикъл Индъстрис. Тя беше прочела достатъчно за фармацевтичната компания, за да знае, че са направили ужасни неща с Новите видове и ги бяха използвали като тестови субекти за експерименталните си лекарства. Ето защо ги бяха създали.
- Арестуваха ли тези, които й направиха това?
- Те бяха хванати. Той намали тона си. - Не помогна. Все още съм вбесен.
- Не те обвинявам. Това също е нормално. Тя обви ръце около кръста си. Студеният ветрец сякаш духаше точно през халата. - Предполагам, че изпитваш вина, защото тя е страдала. Съпругът ми се вкопчи в живота, независимо от болката, която изпитваше. Не искаше да ме напусне. Мисля, че се бори толкова усилено, за да продължи да диша всеки ден, само защото знаеше, че ще бъда съсипан, когато умре. Той имаше рак който се разпространи в черния му дроб, бъбреците и белите дробове.
Моурн мълчеше.
- Чувствам се виновна, продължи тя. - Би било много по-лесно, ако той просто беше приел обезболяващите лекарства в края на живота си и беше спрял да се подлага на всяко лечение, което искаха да опитат. И двамата знаехме, че няма да проработи, но никой от нас не искаше да се изправи срещу това. Беше прекалено сърцераздирателно. Как може да се откажеш, когато знаеш, че си на път да загубиш човека, когото обичаш най-много на света? Това си мислихме и двамата.