Обърна глава и се загледа в стройна женска фигура стояща в рамката на вратата. Тя беше малко нещо, твърде кльощава, а косата й стигаща до талията й където овлажняваше широките дрехи, които й бяха дадени. Погледът му се вдигна. Тя се втренчи директно в Джинкс, но профилът на лицето й беше достатъчен. Тя се беше променила, но не достатъчно, за да го заблуди. Той щеше да я познае навсякъде, особено след като тя често посещаваше кошмарите му. Ръмжене се откъсна от гърлото му. Той се извърна към нея, когато тя погледна директно към него.
Нямаше грешка в очите, които се разшириха когато го забелязаха - светло златисто-кафяви с малки пръски зелено, разпръснати около ирисите. Очи, които би разпознал навсякъде. Винаги са го карали да мечтае за парковете, за които тя му бе разказвала, за всички онези дървета с листа, които са променяли цвета си през различните сезони. Виждаше надежда за бъдеще, което никога не е би трябвало да има всеки път, когато се бе вглеждал в тях. Онзи последен път те му бяха причинили чистит ужас.
Тя направи крачка напред и се препъна, удряйки рамото си в ръба на рамката на вратата. Устата й се отвори, но не излязоха думи. Тя изглеждаше също толкова шокирана и смаяна, колкото и той. Хироу се приближи до нея, вдишвайки нейния аромат. Беше чужд. Той протегна ръка и докосна отстрани главата й. Не беше нежен, когато заби пръсти в мокрите нишки, откъсвайки погледа си от нейния, за да погледне където ги беше разделил.
Слаб белег загрозяваше скалпа й точно над ухото. Той се дръпна назад, сякаш го бе изгорила. Почти настъпи обувката на Джинкс.
- 927? Сълзи изпълниха очите й, придавайки им блясък. - Казаха ми, че си мъртъв. Тя протегна ръка към него, но той избегна докосването й, като се препъна назад. Тя замръзна.
- Ти умря, той успя да се измъкне. В главата на Хироу прозвуча рев и зрението му се замъгли. Вече не беше в Медицинския, а отново в килията си в Мерикъл ...
~ ~ ~ ~ ~
Веригата я поряза отстрани на главата й и тя падна долу, кръв се разля по бетонния под в килията му. Беше толкова червена, мокра и топла, когато той се хвърли надолу и посегна към нея. Веригите все още задържаха глезените му към стената. Дължината едва му позволи да я достигне, но той стисна ръката й.
Тя беше толкова неподвижна. Техниците извикаха, когато се втурнаха в стаята му. Те нямаха значение. Само тя имаше. Той не бе искал да я нарани. Не, само прихически, поправи се той. Искаше да я убие, но като я видя да пада и цялата тази кръв го ужаси. Той й беше направил това.
- Кенди - изхриптя той, привличайки я по-близо. Тялото й беше отпуснато, докато лежеше в кръвта, която цапаше пода. - Не. Отвори си очите.
Той я придърпа достатъчно близо, за да постави лицето си до нейното. Тя не отвори очи, но гърдите й се вдигаха и спадаха. Тя дишаше. Ръката му се тресеше, докато нежно притискаше дланта си към раната, където веригата я беше ударила. Трябваше да спре кървенето. Той оказа натиск и погледна към отворената врата на килията си.
- Помогнете!
Къде бяха отишли пазачите? Никога преди не са оставяли вратата отворена. В коридора се чуха викове и избухна аларма. Той сведе лице, зрението му беше заслепено от сълзи. - Отвори си очите, умоляваше той.
По коридора изгърмяха тежки ботуши. Ще дойде помощ. Ще я заведат на лекар и ще я оправят. Той държеше главата й, докато първата стрела проникна в гърба му. Не се биеше, въпреки, че можеше. Не издаде звук и не помръдна. Той просто искаше те да влязат в килията му и да й помогнат. Още три стрели пронизаха кожата му - транквиланти.
- Помогнете ѝ! Гласът му беше груб, паникьосан.
Наркотиците започнаха бързо да действат и той вече не можеше да се движи, тъй като го парализираха. Бузата му удари студения под, но главата й лежеше до неговата. Той я усети там. По коридора забиха още ботуши и алармата спря.
- Какво си направил? Беше д-р К. - О, боже мой. Вземете носилка, тук!
Вече не чуваше дишането й над всички останали шумове в стаята. Тя беше отведена. Вратата на килията се затръшна и всичко, което той можеше да направи, беше да лежи там, усещайки свежия аромат на нейната с бакърен цвят кръв, борейки се да остане в съзнание.
Той се събуди прикован към стената. Те бяха заменили тези, които той беше чупил. На пода вътре в килията му беше останало петно, а по ръката му имаше следи от засъхналата й кръв. Д-р К влезе в килията му минути по-късно.
- Добре ли е? Беше ужасен, болен от притеснение. Дори не му пукаше какво ще му направят. Той просто искаше да му кажат, че Кенди е жива.
- Ти я уби. Доктор К го погледна с такава омраза. Той държеше нещо зад гърба си. - Тя умря. Строши черепа й, животно. Ръката му се изви, докато размахваше скъсаната верига. Удари го в стомаха.