Джинкс се размърда,
- Трябва да се обадя.
Той щеше да сподели неговата и на Кенди история. Това беше процедура. Хироу знаеше това. НСО се грижеха за своите.
Торент настръхна. - Мисля, че някой от нас трябва да остане по-близо.
Брийз изръмжа. - В момента те нямат нужда от нас. Отивай до вратата.
Торент го гледаше мрачно.
- Няма да я нараня, закле се Хироу. Вече беше направил това веднъж. Образът й, лежаща в локва кръв, все още се явяваше в кошмарите му.
Торент се поколеба още секунда, но след това си тръгна с Брийз и Джинкс. Не затвориха напълно вратата. Накрая си позволи да погледне Кенди. Тя го наблюдаваше с дълбока тъга. Можеше да я разбере.
- Разбирам. Беше трудно да изговари думите, но възрастният в него спечели над младежа, съкрушения мъж, който някога е бил. - Може би аз бих направил същото, за да те спася, ако бях принуден да решавам.
- Можеш ли да ми простиш?
Той отговори искрено. - Не знам. Раната е все още много прясна. Съжалявам, че пострада.
Тя протегна ръка и избърса сълзите си. - Мога ли да те прегърна?
- Не. Не можеше да й позволи да се приближи толкова близо.
Тя реагира така, сякаш той я бе ударил, всъщност трепна. Мразеше да има такъв ефект върху нея, но не мислеше, че може да устои на докосването й. Имаше твърде много болезнени спомени свързани с нея. Той все още осмиляше факта, че тя не е умряла и с пълното знание за случилото се, че през този ден беше влязла в стаята му с вонята на мъж, идваща от нея. Миризмата на този мъж бе напълно замаскирал нейния аромат, достатъчно силен, че да знаеше, че е споделила секс. Тя беше принадлежала на друг, вместо на него. Поне на това бе вярвал, че тя ще дойде да му каже.
- Нуждая се от време.
- Време? Изражението на лицето й се промени в суров гняв. - Колко време мина от както се видяхме за последно? Знаеш ли? Нямаше чувство за време, където бях, но знам, че са минали години. Виждам го в твоето лице и в моето. Толкова сме остарели. Тя си пое накъсан дъх. - Откраднаха нашето бъдеще заедно. Мразя времето. Толкова бавно минава. Всяка секунда изглежда като минута. Всяка минута, седмица. Всяка седмица, месец. Всяка година, цяла вечност. Аз съм точно тук. Ние сме живи. Ти си пред мен. Не прави това.
- Какво да направя?
- Живи сме, повтори тя. - Нищо не ни пречи да бъдем заедно. Всичко, което някога сме искали. Тя пристъпи по-близо. - Тук съм.
- Всичко се промени, прошепна той, почти пожелавайки си да не е истина.
Тя залитна малко. Той се напрегна, искаше да отиде при нея, но се сдържа, когато тя стабилизира равновесието си. От нея се разнесе агонизиращ хленч, болка се изписа на лицето й, в очите й.
- Споделяш ли пространството си с жена?
Тя смяташе, че той има връзка.
- Не.
- Споделял ли си секс с други жени?
Той обмисли отговора си, без да иска да я нарани. Познаваше тази болка и беше живял със спомена за предателството й. Беше ужасно да чувстваш изгарянето на ревността и такъв вид ярост, да знаеш, че друг е докоснал това, което му е принадлежало.
Мълчанието му сякаш й подсказваше това което думите не можеха. Тя се завъртя и се прегърна през гърдите, леко се наведе, сякаш изпитваше физическа болка. Той прекоси половината от стаята, изпитвайки нужда да я утеши. Отстъпи, ръцете му се свиха в юмруци.
- Мислех, че си мъртва. Д-р К ми каза, че съм те убил.
- Разбира се. Шепотът й излезе толкова тихо, че той едва го чу.
Вината и съжалението се смесиха, знаейки за страданието, което тя трябва да изпитва, но той не можеше да го понесе, така че остана да говори за миналото.
- Веригата ... Той потръпна при спомена за цялата тази кръв, след като тя падна. - Просто исках да стигна до теб. Не исках да ударя главата ти.
Тя протегна ръка и докосна стария си белег, а след това бързо пусна ръката си, за да прегърне гърдите си отново. - Знам, че не си искал да направиш това. Искаше гърлото ми.
Той трепна.
- Така е. Той не би отрекъл това. - Често се събуждам в студена пот, чудейки се какво бих направил, ако бях стигнал до теб. Просто знам със сигурност какво направих, когато падна и видях кръвта ти.
- Помогна ли ти да се излекуваш?
Той изръмжа.
Тя се завъртя, гледайки го.
- Това ли мислиш? Че те гледах как кървиш с удовлетворение?
- Това беше твое право.
- Загубих способността си да мисля. Беше лесено допускане. - Те взеха единственото нещо, което ме интересуваше и умът ми не можеше да го понесе.
- Искаше да ме убиеш. Разбрах. Все още те разбирам.
- Хвърлих се на пода, за да стигна до теб, тъй като веригите на краката ми не позволяваха нищо друго и те привлякох по-близо, молейки техниците да получиш помощ. Никога през живота си не съм се страхувал толкова. Оказвах натиск върху раната, опитвайки се да спра кървенето. Готов бях да умра, за да разменя мястото си с теб. Молих се на онзи бог, за когото ми каза, че ще могат да те оправят, за да бъдеш добре. Гледката как лежиш кървяща на пода уби яда ми. Даде ми страх и отвращение от това, което бях направил. Не е изминал нито един ден, в който да съм намерил мир или прошка, защото вярвах, че съм те убил.