- Какво правиш? Той се завъртя и изпусна дънките си на килима.
Говори, заповяда си тя, но не се образуваха никакви думи. Той беше красив. Накара тялото й да изпитва странни неща и тя разбра. Искаше да го докосне навсякаде, да го изследва. Болеше я от нуждата.
- Кенди? Гласът му излезе дрезгав и груб. - Излез.
Тя пристъпи по-навътре в стаята и затвори вратата, затваряйки ги вътре. Той можеше да избяга. Тя не би позволила. Ще трябва да я отдръпне от пътя си, за да напусне спалнята си. Това би означавало да се наложи да я докосне. Това беше нещо, което той не искаше да прави. Тя се облегна на хладното дърво.
Погледът й се вдигна към лицето му. Беше ядосан. Тя прие това. Брийз беше направилa няколко наистина валидни точки и нейният собствен гняв се появи. Яростта беше една емоция, която бе научила, че понякога работи в нейна полза. Тя бе оцеляла в ада, само за шанса да преследва виновните за смъртта на 927. Той беше жив и те бяха в една стая. Той би трябвало да иска да я държи толкова, колкото тя искаше да бъде в неговите обятия.
- Моето кученце вече не е кученце.
Той изръмжа.
- Не ме наричай така.
- Това е вярно. Ти си Хироу, зрял мъж. Тя се втренчи в гърдите му, в ръцете му. - Толкова силен и твърд. Тя срещна погледа му. - Поне изглеждаш по този начин, но си страхливец.
Устата му се отвори, но той се съвзе и изръмжа. - Какво правиш, Кенди? Искаш ли да те нападна?
- Не. Искам да спреш да бягаш, сякаш това е игра на преследване. Играхме това като деца. В момента не е забавно.
- Не играя игри. Трябва да отидеш в общежитието за жени.
- Не ми е мястото там. Принадлежа ти.
- Вече не ме познаваш. Не съм същият.
- Позволи ми да те опозная отново.
- Миналото е зад нас.
- Лъжеш сега? Това е черта на хората.
- Това не е лъжа. Изглеждаше обиден.
- Ние сме нашето минало. То ни прави такива каквито сме сега. Тя потупа гърдите си. - Живях за да съм с теб и след това оцелях след този ужасен ден, за да мога да накарам отговорните да платят за смъртта ти. Ти беше във всяка една от мислите ми. Забрави ли ме? Каквo бяхме един за друг?Всички години, които прекарахме, споделяйки нашето пространство? Отриче го и аз ще те нарека лъжец.
Той изръмжа в задната част на гърлото си.
- Кажи ми, че никога не си мислил за бъдещето, което бихме могли да имаме, ако този ден не се беше случил. Опитай се да си представиш какво би било чувството да ме целунеш и да ме обявиш за своя. Мисля често за това. Тя открито проучи всеки сантиметър от тялото му, който можеше да види. - Толкова силно искам да те докосна, че чак ме боли.
- По дяволите. Той се завъртя, като й обърна гръб.
- Това е груб начин да ми отвърнеш, но и това става.
Той изръмжа, завъртайки се отново към нея. - Не мога да направя това. Беше твърде трудно да те загубя първия път. Отне ми години, за да събера живота си и да намеря мир за това, което се случи след смъртта ти.
- Не съм мъртъва.
Част от гнева му избледняха.
- Благодарен съм.
- Аз съм повече от благодарна съм, че си тук с мен. Това е чудо и подарък. Ти се опитваше да го изхвърлиш. Как можеш да правиш това? Всичко, за което някога сме мечтали, е да ни бъде позволено да бъдем заедно, без никой да ни спира. Тя се огледа и след това многозначително го погледна. - Няма никой тук. Това сме само ние. Това е нашият шанс.
- Не съм същият. Твърде много неща са се случили. Ти не си същата.
Тя замълча, улавяйки болката в последните му думи. - Ако не бях позволила на тази котка да ме възседне, щеше ли да прекосиш стаята и да ме задържиш? Бъди честен.
Той погледна встрани.
- Не знам.
Това нарани сърцето й, чувайки пречупения тон на гласа му, когато той изстреля думите. Тя го бе наранила толкова дълбоко, че може би бе невъзможно да й прости. Мъката я изпепели толкова силно, че тя беше благодарна, че се бе облегнала на вратата.
- Говори с мен. Моля те? Кажи ми какво мислиш и чувстваш. Вече му беше казала защо се е случило и как е страдала. Сега трябваше да й каже как се чувства той.
Хироу крачеше в малкото пространство между леглото и гардероба, стоейки далеч от нея. Накрая спря и извъртя глава.
- Ти беше моя. Знаеше, че това ще ме убие отвътре, така че защо не ме остави да умра?
Тя разбра.
- Щеше да ме разкъса на парчета, ако бяха ти докарали жена и ако ти беше споделил секс с нея, но след като се замислих известно време, знаеш ли какво най-накрая осъзнах?
- Какво?
- Ти щеше да ми помогнеш да се излекувам от тази болка, след като ни оставят да бъдем заедно. Щяхме да се утешим. Знаех, че аз съм тази, която искаш, а не някоя друга. Мислех, че знаеш, че същото важи и за мен. Тя се бореше със сълзите си. - Знаех, че ще ме задържиш и ще ме накараш да забравя всичко, освен теб. Това е, което винаги сме правили един за друг. Нашата любов беше твърде силна, за да могат да ни пречупят, колкото и да се стараеха.