Това изглежда я отприщи и я раздра силен пристъп на кашлица. Изчаках да се успокои.
— Викарият — каза Грейс, докато се опитваше да си поеме въздух — е единственият човек, който ми помогна да преживея последните пет години.
— Той е знаел за Робин? — Не можех да повярвам!
— Свещениците не могат да издадат нищичко. Той не каза и думичка. Опитваше се да идва във фермата поне веднъж седмично, за да си поговорим. Този човек е светец. Жена му си мислеше, че…
— Е влюбен във вас.
Госпожа Ингълби кимна и стисна очи, сякаш изпитваше непоносима болка.
— Добре ли сте?
— След няколко минутки ще ми мине.
Тя изгуби равновесие пред очите ми и се наклони към отвора.
Сграбчих я за ръка и в същия миг стъкленото шишенце, което стискаше в юмрук, падна на тухления под, отскочи и издрънча в ъгъла, където подплаши един гълъб, а той излетя към отвора в покрива. Завлякох Грейс в средата на нишата и хукнах след шишенцето, което се бе спряло в купчина стари курешки.
На етикета пишеше всичко, което ми трябваше да знам: „Калциев цианид, отровно“.
Отрова за мишки! Това вещество се използваше масово във фермите, особено в онези, в които курниците привличаха вредители. На дъното беше останала една бяла таблетка. Извадих тапата и помирисах. Нищо.
Грейс лежеше на пода и се гърчеше, а крайниците й отказваха да я слушат.
Коленичих и подуших устните й. Миризма на горчиви бадеми.
Знаех, че щом таблетките калциев цианид са попаднали в контакт с влагата в устата, гърлото и стомаха й, от тях се е отделил водороден цианид — отровен газ, който можеше да я убие за пет минути.
Нямах време за губене. Животът й беше в мои ръце. За малко да се паникьосам при тази мисъл, но се овладях.
Огледах се внимателно наоколо, като поглъщах всяка подробност. Освен свещта, олтара, снимката на Робин и играчката му корабче, в нишата имаше само боклук.
Всъщност това не бе съвсем всичко. На стената висеше стара поилка за птици: обърната надолу стъклена крушка и тръбичка, през която с помощта на гравитацията съдът стоеше винаги пълен, за да могат гълъбите да топят клюновете си. По чистата вода разбрах, Грейс я е напълнила наскоро.
Една стъклена запушалка позволяваше достъпът на вода от резервоара до поилката да бъде спрян. Завъртях я и внимателно извадих съда от скобите с пружини, на които беше закачен.
Грейс изстена страховито на пода и явно вече не разбираше, че не е сама.
Внимателно пристъпих до мястото, от което излетя гълъбът. Предпазливо опипах сламата и усилията ми веднага бяха възнаградени. Там имаше яйце. Не, две малки яйца!
Оставих ги внимателно до поилката и взех корабчето. На дъното му забелязах прикрепена оловна тежест. Да му се не види!
Пъхнах я в пролуката между две тухли на перваза и дръпнах с всички сили… после дръпнах пак. На третия път тежестта се откъсна.
С помощта на острия корпус на корабчето като нож за маджун се наведох през отвора към широкия перваз, който от векове е служил за място, на което да кацат гълъбите.
Под мен дворът на фермата беше празен. Нямаше смисъл да губя време, като викам за помощ.
Стъргах с острото тенекиено дъно на корабчето по перваза, докато не събрах онова, което ми трябваше, а после го смъкнах неохотно с пръст в поилката.
Оставаше само още една стъпка.
Въпреки че заради малкия си размер с тях се работеше трудно, успях да счупя яйцата едно по едно, както ме бе учила госпожа Малит: един рязък удар в средата, а после с помощта на двете части от черупката като чаши, прехвърлях жълтъка от едната в другата, докато и последната капчица белтък не се изсипа в поилката.
Взех стъкленото шишенце от хапчетата и започнах да кълцам, натискам и разбърквам, докато не получих около половин чаша сивкава кал на бучки със съвсем дек жълтеникав оттенък.
За да не го преобърне — Грейс вече се тресеше и лицето й бе порозовяло от липса на кислород — седнах до нея по турски на пода и положих главата й в скута си. Тя беше твърде слаба, за да се възпротиви.
Стиснах носа й с палец и показалец и отворих устата й с надеждата, че при някой спазъм няма да ме захапе.
Тя веднага затвори уста.
Нямаше да е толкова лесно, колкото си мислех.
Стиснах носа й малко по-силно. Сега, ако искаше да диша, щеше да се наложи да диша през устата. Никак не ми беше приятно да я мъча така.