— И сега от всички краища на страната идват децата. Довели са ги майките и бащите им, бавачките, гувернантките, а някои са тук дори с бабите и дядовците си. От часове стоят на дъжда и чакат търпеливо пред сградата, млади и стари, за да кажат последно сбогом на човека, който завладя сърцата им; да отдадат последна почит на Рупърт Порсън, гения, който всеки следобед в четири часа ги караше да забравят всекидневието си и като Пъстрия свирач ги водеше във Вълшебното кралство…
Гений ли? Е, това беше леко преувеличено. Рупърт беше великолепен артист, в това нямаше съмнение. Но чак пък гений? Като човек, той беше мошеник, женкар, побойник и грубиян.
Но това пречеше ли му да е гений? Умът и моралът нямаха нищо общо. Да вземем мен за пример: често ме мислят за забележително умна и въпреки това умът ми редовно бе зает да крои нови интересни начини, чрез които враговете ми да се споминат от внезапна, страшна, мъчителна смърт.
Твърдо вярвам в идеята, че отровите са на земята на първо място, за да бъдат открити — и използвани — от онези с необходимия ум, но не непременно и с физическата сила…
Отровата! Напълно бях забравила за шоколадовите бонбони!
Дали Фели вече ги е изяла? Струваше ми се малко вероятно; ако беше, нямаше да седи така влудяващо спокойно, докато Дитер, като жокей, възхищаващ се на кобилата си през оградата на конюшнята, оглеждаше доволно достойнствата й.
Водородният сулфид, който инжектирах в бонбоните, не бе достатъчно, за да я убие. Щом проникнеше в тялото — ако приемем, че някой е толкова глупав, та да го погълне, — щеше да се окисли до водороден сулфат, а в тази форма щеше след време да се отдели с урината.
Толкова ли голямо престъпление бях извършила? С колички сипваха диметил сулфид в бонбони с изкуствени подсладители, а доколкото знаех, никого не са обесили за това.
Очите ми свикнаха с мрака, аз се огледах и видях лицата, осветени от сиянието на телевизора. Госпожа Малит? Не, Фели не би си пропиляла бонбоните за госпожа Малит. За татко и Догър и въпрос не можеше да става, както и за викария.
Имаше слаба възможност леля Фелисити да ги е взела, но в такъв случай разярените й крясъци щяха да накарат и слон да препусне по баир.
Следователно бонбоните трябваше да са все още в стаята на Фели. Ако можех само да се измъкна незабелязано…
— Флавия — каза татко и помаха към малкия екран, — знам, че особено на теб сигурно ти е много тежко и ако искаш да излезеш, си извинена.
Спасение! А сега, да тичам за отровните бонбони!
Но я чакай малко: ако изчезна сега, какво ще си помисли Дитер за мен? Не ме интересуваше какво ще си помислят другите… е, може би малко ми бе неудобно от викария. Но да изглеждам слаба в очите на мъж, свален със самолет…
— Благодаря, татко. Мисля, че ще се справя.
Знаех, че това е сухият отговор, който той очаква, и се оказах права. След като издаде задължителните загрижени родителски шумове, той се облегна на стола си с въздишка.
От дълбините на стола в ъгъла се разнесе някакъв жабешки звук и разбрах, че е Дафи.
Телевизионните камери вече влизаха в голямо студио, отрупано с цветя, а сред тях лежеше Рупърт — или поне ковчегът му: резбован сандък, в чиято полирана повърхност се отразяваха телевизионните прожектори и стоящите наблизо опечалени, а посребрените му дръжки сияеха в сумрака.
Сега друга камера показа малко момиченце, което пристъпи към ковчега… колебливо… несигурно, побутвано от притеснената си майка. То избърса една сълза, преди да положи венец от диви цветя на парапета пред ковчега.
След това камерите дадоха в близък план разплакана жена.
После напред пристъпи мъж с черен траурен костюм. Той извади три рози от стената от венци и внимателно подаде по една на детето, на майката и на разплаканата жена. След това извади голяма бяла носна кърпа, извърна лице от камерата и си издуха носа с немощна скръб.
Това беше Мат Уилмът! Беше организирал всичко, както заяви, че ще направи! Как изглеждаше само в очите на целия свят: сломен от скръб.
Дори по време на общонационален траур Мат беше на мястото си, за да осигури незабравимите образи, които смъртта изискваше. За малко да скоча на крака и да изръкопляскам. Знаех, че хората, които гледат тези малки сцени, независимо дали на живо, или пред телевизорите, щяха да говорят за тях дори когато станеха беззъби старци, седнали на дървена пейка на двора, чакащи сърцата им да спрат да бият.