— Мат Уилмът — продължи гласът на Димбълби, — продуцент на предаването на Рупърт Порсън. Разбрахме, че е останал съкрушен от новината за смъртта на кукловода; закарали го в болницата със сърцебиене, но въпреки това — и въпреки изричната забрана на лекарите — той настоя да дойде днес тук и да отдаде последна почит на покойния си колега… но знаем от сигурен източник, че наблизо в готовност чака линейка, в случай че възникне нужда…
Сега показаха картина от камера, която не бяха включвали до момента. Изглед отгоре, след което камерата се спусна надолу, сякаш гледахме през очите на спускащ се ангел, и се приближаваше все повече до ковчега, докато при краката му не се спря върху забележителна фигура, която можеше да е само катерицата Сноди.
Вероятно монтирана върху дървена поставка, куклата с малките си кожени уши, щръкнали зъби и извита като въпросителен знак рунтава опашка, беше внимателно поставена така, че да се взира тъжно надолу към ковчега на господаря си с почтително прибрани лапички и глава, наведена като за скромна молитва.
Често имаше случаи — както сега, — когато сякаш с едно внезапно, ослепително проблясване на новинарски фотоапарат — всичко ми се изясни. Смъртта беше просто обикновен маскарад, както и — в още по-голяма степен животът! — и двете бяха изящно аранжирани от нещо или някого другиго: от някой божествен Мат Уилмът, застанал зад кулисите.
Всички бяхме марионетки, поставени на сцената от Бог — или Съдбата, или Химията — наричайте го както искате, където конците ни дърпаха хора като Рупърт Порсън и Мат Уилмът. Или като Офелия и Дафни де Лус.
Искаше ми се да надам победоносен възглас!
Как ми се искаше Ния да е тук, за да споделя откритието си с нея. Все пак тя най-много заслужаваше някакъв отговор. Но Ния сигурно вече караше караваната по склоновете на някоя планина в Уелс към малко селце, където с помощта на някоя истинска енергична Мама Гъска щеше да разтовари дървените кутии и по-късно вечерта щеше да вдигне завесата пред притихналата публика в забравена от Бога енорийска зала и да представи своята версия на „Джак и бобеното стъбло“.
След като Рупърт вече го нямаше, кой от нас сега бе Галигант? Кой беше чудовището, което щеше да падне неочаквано от небето и да нахлуе изненадващо в живота на другите?
— Продължават да пристигат цветя и съболезнователни телеграми от цялата страна — казваше говорителят — и от чужбина. — Той замълча и въздъхна леко, сякаш бе онемял от мъка. — Тук, в Лондон, въпреки пороя опашката продължава да расте и се простира чак до църквата „Ол Соулс“ и отвъд нея до Лангам Плейс. От портала на сградата на Би Би Си статуите на Просперо и Ариел гледат тълпите скърбящи, сякаш и те споделят всеобщата тъга. Непосредствено след поклонението — продължи смело говорителят — ковчегът на Рупърт Порсън ще бъде занесен на гара „Ватерло“ и изпратен на последния си път в гробище „Брукууд“ в Съри.
Вече дори Фели виждаше, че ни стига толкова.
— Стига толкова сълзливи приказки! — заяви тя, прекоси стаята и завъртя копчето.
Картината на екрана се сви до мъничка точица светлина… и изчезна.
— Дръпни завесите, Дафи — нареди сестра ми и Дафи скочи да изпълни командата. — Толкова е успиващо. Нека постоим на светло за разнообразие.
Това, което тя искаше, разбира се, беше да вижда по-добре Дитер. Твърде суетна, за да си носи очилата, Фели сигурно бе видяла цялото погребение на Рупърт като едно голямо размазано петно. А не е ли безсмислено отблизо да ти се възхищава нетърпелив обожател, когато не можеш да видиш възторга му?
Нямаше как да не забележа, че татко, изглежда, не бе обърнал достатъчно внимание на начина, по който първото ни гледане на телевизия беше така рязко прекратено, и че вече потъваше в собствения си свят.
Догър и госпожа Малит дискретно се върнаха към задълженията си и остана само леля Фелисити, която възрази немощно.
— Колко си неблагодарна, Офелия — намуси се тя.
— Исках да разгледам по-отблизо дръжките на ковчега. Синът на чистачката ми, Алфред, работи като реквизитор в Би Би Си и са имали остра нужда от услугите му. Дали му една гвинея да намери по-фотогенични украси.
— Извинявай, лельо Фелисити — каза незаинтересовано Фели, — но от погребения ме побиват тръпки, дори когато ги дават по телевизията. Просто не мога да ги гледам.
За миг във въздуха увисна хладна тишина, която показа, че леля Фелисити няма да се успокои лесно.