Точно под лабораторията, в Дългата галерия, имаше маслен портрет на чичо Тар. На него той гледаше през микроскоп със стиснати устни и сбърчено чело, сякаш някой със статив, палитра и кутия с бои бе нахълтал грубо, точно когато щял да открие елемента „делусий“.
Изражението му недвусмислено гласеше „Изчезвай. Изчезвай и ме остави на мира!“
И художникът бе изчезнал, както впоследствие и чичо Тар.
Лабораторията и всичко в нея принадлежеше на мен вече от няколко години. Тук, горе, не идваше никой, което беше още по-хубаво.
Бръкнах в джоба си и извадих ключа и нещо бяло полетя на пода. Кърпичката, която дадох на Ния в двора на църквата, все още беше леко влажна на пипане.
Спомних си как изглеждаше Ния, когато я видях за пръв път — просната по очи на загладена от времето надгробна плоча, с разпиляна като червено море коса и с горещи сълзи, капещи в праха.
Всичко си дойде на мястото с щракване. Разбира се!
Отмъщението щеше да почака.
С малка ножичка за нокти, която бях отмъкнала от тоалетката на Фели, изрязах четири влажни колелца от кърпичката, като внимавах да не хвана зелените петна от трева, с които я бях изцапала, от двата противоположни края по диагонал — местата, с които Ния бе избърсала сълзите си.
Хванах парчетата с пинцета и ги натъпках в епруветка, в която после сипах със спринцовка трипроцентов разтвор на сулфосалицилова киселина, за да се утаят протеините. Това беше така нареченият тест на Ерлих.
Докато работех, си мислех със задоволство как великият Александър Флеминг бе променил света, когато по една случайност кихнал в стъкленица с клетъчна култура. Ето този вид наука ми бе на сърцето. Кой всъщност можеше да се закълне, че никога не е кихал в стъкленица с клетъчна култура? Можеше да се случи на всеки. Случвало се бе и на мен.
След като кихнал, невероятно наблюдателният Флеминг забелязал, че бактериите в стъкленицата се отдръпват ужасени от капчиците слюнка. Не след дълго той успял да изолира един протеин в сополите си, който прогонвал бактериите, както куче с пяна по устата прогонва крадци. Нарекъл го пизозим и точно за него в момента тествах кърпичката.
За щастие дори в разгара на лятото необитаваните коридори и стаи в Бъкшоу бяха студени и влажни като гробница. Стайната температура в източното крило, където се намираше лабораторията ми — въпреки парното, монтирано от враждуващи братя в западното крило на някога разделената на две по политически причини къща, — никога не се покачваше над 15°С; за мой късмет това беше точно температурата, при която лизозимът се утаява при добавянето на сулфосалицилова киселина.
Гледах като хипнотизирана как започна да се образува було от кристали, чиито малки бели люспички се спускаха нежно надолу, сякаш бях уловила в епруветката миниатюрна зима.
След това запалих спиртната лампа и внимателно загрях колба с вода до 21°С. Не ми отне много време. Когато термометърът показа, че водата е готова, потопих дъното на епруветката в топлата баня и внимателно я разклатих.
Щом образувалата се утайка се разтвори, ахнах от задоволство.
— Флавия! — Далечният глас на татко долетя в лабораторията.
След като бе преминал през вестибюла, бе се изкачил по витото стълбище, бе влязъл в източното крило и бе прелетял по дългия коридор до най-югоизточната му точка, сега гласът се стрелна през затворената врата отслабнал и толкова тъничък, сякаш бе долетял до Англия чак от Северния полюс.
— На вечеря — стори ми се, че вика той.
— Крайно дразнещо е — каза татко.
Седяхме около дългата маса в трапезарията — татко начело, Дафи и Фели от двете му страни, а аз в далечния край, на нос Хорн.
— Крайно дразнещо е — повтори — да седиш и да слушаш как дъщеря ти си признава, че е изразходила всичкия ти одеколон за проклет химичен експеримент.
Независимо дали отричах, или признавах вината си, татко винаги се дразнеше еднакво. Просто не можех да спечеля. От опит знаех, че е най-добре да си мълча.
— По дяволите, Флавия, тъкмо си купих проклетото шише. Не мога да отида в Лондон в тази жега и да воня на развалена свинска плешка, нали?
Татко се изразяваше най-красноречиво, когато беше ядосан. Бях отмъкнала шишето с одеколон „Роджър & Галет“, за да напълня един пулверизатор, с който се наложи да напръскам къщата след експеримент с хидроген сулфид, объркал се зрелищно.