Сега сестра ми се наместваше в артистична поза на канапето като филмова звезда. Дафи седна странично на един твърде бухнал фотьойл с провесени крака през облегалката.
Татко пусна радиото и седна на обикновен дървен стол с изправен гръб. Докато приемникът загряваше, направих стойка на ръце, прекосих стаята така, спуснах се на пода с кръстосани крака като Буда и си придадох енигматично изражение.
След дълга и отегчителна въвеждаща реч, която като че ли щеше да се проточи до следващия век, Петата симфония най-сетне започна.
Та-да-да-да.
Подпрях брадичка с длани, облегнах лакти на коленете си и се потопих в музиката.
Татко ни бе казал, че музикалната култура е от изключителна важност за образованието на всяка почтена жена. Това бяха точните му думи, а аз бях установила, че има музика, подходяща за размисли, музика за писане и музика за почивка.
С притворени очи обърнах лице към прозорците. От мястото си на пода виждах двата края на терасата, отразени в стъклото на френските врати, които бяха отворени, и освен ако очите не ме лъжеха, навън нещо помръдна: покрай прозореца мина тъмен силует.
Не се осмелих обаче да скоча и да надникна. Татко държеше да слушаме задълбочено. Дори ако започнех да си тактувам с пръста на крака, веднага щях да се сблъскам със заплашителен поглед и обвинително размахан пръст.
Приведох се леко напред и видях как мъж, облечен изцяло в черно, сяда на пейката под розовите храсти. Той се облегна назад със затворени очи, заслушан в музиката, която се лееше през отворената врата. Беше Догър.
Той бе довереникът на татко: градинар, шофьор, камериер, управител на имението и общ работник. Както съм казвала и преди — Догър можеше всичко.
След като прекарал известно време в лагер за военнопленници, нещо у него се бе пречупило: нещо, което от време на време разкъсваше мозъка му с неописуема жестокост като кръвожаден звяр и след това го оставяше разтреперан и изтощен.
Но тази вечер Догър беше спокоен. Беше се облякъл за симфонията с тъмен костюм и военна вратовръзка, а обувките му бяха лъснати до блясък. Седеше неподвижно на пейката под розите със затворени очи и вдигнато нагоре лице като на някой от доволните коптски светци, които бях виждала на страниците, посветени на изобразителното изкуство, в списание „Кънтри Лайф“, тъй като прелялата му коса бе озарена отзад от неземен лъч на залязващото слънце. Стана ми приятно, че е там.
Протегнах се доволно и насочих внимание обратно към Бетовен и могъщата му Пета симфония.
Макар да беше велик музикант и невероятен композитор на симфонии, той често се провалял неописуемо на финала. Пета симфония беше прекрасен пример за това.
Доколкото си спомнях финала на творбата, allegro, композиторът явно го е написал, докато е бил в състояние, в което не е знаел кога да сложи край.
Та… да… да-да-да — и си мислиш, че произведението свършва.
Но не…
ДА, да, да, да, да, да, да, да, да, да, да… ДА да.
Ставаш, протягаш се и си мислиш с възхищение каква удивителна музикална творба си чул току–що и изведнъж:
Да да. Да да. Да да. И така нататък. Да да.
Беше като листче хартия, залепнало на пръста, което не можеш да отърсиш. Проклетата мелодия се вкопчваше в живота като мекотело.
Помнех, че някои от симфониите на Бетовен си имаха имена: „Героична“, „Пасторална“ и така нататък. Тази е трябвало да я кръстят „Вампирската“, защото просто отказваше да легне и да умре.
Но като изключим протяжния финал, обожавах Пета симфония, а най-много в нея ми харесваше това, че ми се струваше като музика за тичане.
Представях си как тичам с разперени ръце и ги въртя като мелница под топлите слънчеви лъчи, огрели хълма Гудгър, описвам зигзагообразна линия, вятърът развява опашките ми назад, а аз пея Петата симфония с цяло гърло.
Приятният ми блян бе прекъснат от гласа на татко:
— Започва втората част, andante con moto — обясняваше той силно. Татко винаги обявяваше имената на частите с глас, подхождащ повече за строеж, отколкото за салона. — Това означава „с умерен ход, с движение“ — добави той и се облегна назад на стола. За момента беше изпълнил задълженията си.