Макар първоначално да не ми изглеждаше така, репликата ми се оказа точно попадение. Татко ненавиждаше телефона неописуемо. Гледаше на него — на „апарата“, както го наричаше — не само като на недоразумение от страна на пощенската служба, но и като директна атака върху традициите на Кралските пощи и по-точно върху използването на пощенски марки. Съответно той не използваше телефона, освен в най-належащите случаи. Знаех, че ще му трябват седмици, ако не и месеци, да вдигне слушалката отново. Дори да изпратеше писмо на зъболекаря, щеше да мине известно време, преди да успее ми запише нов час чрез кореспонденция. Междувременно бях спасена.
— И не забравяй — добави той сякаш току-що се бе сетил, — че утре пристига леля ти Фелисити.
Гемиите ми потънаха като батискафа на професор Пикар.
Сестрата на татко долиташе всяко лято в Бъкшоу от дома си в Хампстед. Макар да нямаше свои деца (може би защото не беше омъжена), тя имаше доста стряскащи възгледи за доброто възпитание: възгледи, които не се уморяваше да ни повтаря на висок глас.
„Децата трябва да бъдат бити с камшик — казваше леля, освен ако няма да станат политици или адвокати — в този случай, освен бити трябва да бъдат и удавени.“ Това обобщаваше чудесно личната й философия. И въпреки това, като всички войнствени тирани и у нея се таеше частичка сантименталност, която от време на време изплуваше на повърхността (най-често по Коледа, но понякога със закъснение и за рождени дни), когато леля Фелисити ни подаряваше отбрани вещи.
Дафи, да речем, която в момента четеше например „Мелмот Скитника“ или „Кошмарният манастир“, получаваше „Детска енциклопедия“, а Фели, която не мислеше за нищо, освен за козметика и за собствената си пъпчива кожа, разкъсваше опаковката на подаръка си я откриваше вътре чифт гумени галоши („Идеални за разходки в провинцията“).
И въпреки това, веднъж, когато се подигравахме на леля Фелисити пред татко, той страшно се ядоса. Но се овладя бързо и докосна с пръст ъгълчето на окото си, за да спре потрепването на нерв.
— Хрумвало ли ви е някога — попита той с ужасяващо безизразен глас, — че леля ви Фелисити може изобщо да не е такава, каквато изглежда на пръв поглед?
— Искаш да кажеш — отвърна рязко Фели, — че цялата тази работа за боя с камшици е само преструвка?
Можех единствено да се възхитя на дързостта й.
Татко я изгледа свирепо за миг с онзи студен син поглед, типичен за Де Лус, а после се врътна на пети и излезе от стаята.
— Бог да ни е на помощ! — каза Дафи, но чак след като той излезе.
И така, продължихме да приемаме мълчаливо отвратителните подаръци от леля Фелисити — поне в мое присъствие.
Преди дори да започна да си припомням издевателствата й по отношение на моя милост, татко продължи:
— Влакът й пристига в Додингсли в десет часа и пет минути и искам да отидеш да я посрещнеш.
— Но…
— Моля те, не спори, Флавия. Имам малко работа в селото. Офелия ще изнася някакъв рецитал на сутрешната сбирка на Женския институт, а Дафни просто отказа да отиде.
Да му се не види! Трябваше да се досетя, че ще стане нещо подобно.
— Ще помоля Мънди да изпрати кола. Ще му кажа, когато дойде довечера да вземе госпожа Малит. — Кларънс Мънди беше единственият таксиметров шофьор в Бишъпс Лейси.
Госпожа Малит щеше да остане до късно, за да довърши изстъргването на тенджерите и тиганите, което се извършваше два пъти годишно: ритуалът винаги изпълваше кухнята с мазна, гореща пара, а обитателите на Бъкшоу — с непреодолимо гадене. В тези случаи татко винаги настояваше да изпрати госпожа Малит с такси до дома й. В Бъкшоу се носеха различни теории по въпроса защо го прави.
Очевидно беше, че няма как да отида и да се върна от Додингсли с леля Фелисити и в същото време да помагам на Рупърт и Ния с подготовката за представлението. Щеше да се наложи просто да подредя приоритетите си и да се заема първо с най-важните неща.
Макар небето на изток да бе набраздено от златисти линии, слънцето още не беше изгряло, когато полетях по пътя към Бишъпс Лейси. Гумите на Гладис свистяха със забързания, язвителен звук, който издаваше, когато беше особено доволна.
Над нивите от двете страни на пътя се стелеше ниска мъгла и си представих, че съм призракът на Кати Ърншоу, който лети към Хийтклиф (като изключим велосипеда) през блатата на Йоркшир. От време на време от къпинаците се протягаше ръка на скелет и се опитваше да сграбчи червения ми вълнен пуловер, но с Гладис бяхме прекалено бързи, за да ни хванат.