И въпреки това…
Имаше нещо в стойката й, което изглеждаше престорено: страховита безучастност, отпуснато и уморено примирение като по лицата на жертвите от бомбардировките над Лондон, които съм виждала в броевете на списание „Пикчър Поуст“ от времето на войната. Но жената на викарий да изглежда така…?
Всички тези мисли ми минаха през ума, докато тя се съветваше шепнешком за нещо със съпруга си. В следващия миг, след един последен мълниеносен поглед към вътрешността на залата, Синтия изчезна.
— Отлично — каза викарият и устните му се разтегнаха в усмивка, докато се връщаше при нас. — Семейство Ингълби са се обадили.
Семейство Ингълби, Гордън и Грейс, бяха собствениците на фермата Кълвърхаус — мозайка от ниви с различни посеви и древни гори, разположена на север и запад от „Свети Танкред“.
— Гордън предложил да разпънете палатката си в края на Джубили Фийлд — прекрасна нива. Намира се на брега на реката недалеч от тук. Дори може да се стигне пеша. Ще разполагате с пресни яйца, сянката на красиви върби и компанията на сини рибарчета.
— Звучи идеално — рече Ния. — Като райско кътче.
— Синтия ми каза, че се е обадила и госпожа Арчър. Тук обаче новините не са толкова обнадеждаващи Бърт е в Коули на курс във фабрика „Морис“ и ще се върне чак утре вечер. Караваната ви може ли изобщо да върви?
По изражението на викария разбрах, че си представя как каравана с надпис „Кукленият театър на Порсън“ стои паркирана пред входа на църквата в неделя сутринта.
— Километър — два няма да са проблем — отвърна Рупърт, който внезапно бе изникнал отстрани на сцената. — Сега, след като я разтоварихме, ще се движи по-лесно и ще се справя с давенето на двигателя.
Някаква сянка премина през мислите ми, но не й обърнах внимание.
— Великолепно — рече викарият. — Флавия, скъпа, би ли отишла с тях да им покажеш пътя?
Шест
Естествено, трябваше да минем по заобиколния път.
Ако бяхме тръгнали пеша, пътят щеше да е просто кратка разходка под дърветата, през каменните стъпала зад църквата, после по старата пътека по брега на реката, която обрамчваше южния край на фермата Малплакет, и след това щяхме да се озовем в нивата Джубили.
С автомобил обаче, тъй като наоколо нямаше мост, до фермата Кълвърхаус се стигаше само по пътя към Хинли, после километър и половина на запад от Бишъпс Лейси, след това трябваше да направим обратен завой и да лъкатушим нагоре по стръмния западен склон на хълма Гибът до път, по който в момента прахолякът се издигаше на бели облачета след нас. Бяхме на половината разстояние до върха в покрайнините на гората Гибът, на толкова тесен път, че храсталаците от двете му страни драскаха друсащата се каравана.
— Разтресоха ми се кокалите — засмя се Ния.
Бяхме се сместили плътно на предната седалка като червеи в кутийка за стръв. Рупърт шофираше, а Ния и аз седяхме почти една в друга, обгърнали раменете си с ръце.
Остинът пукаше страховито, докато Рупърт, по някаква древна и тайна формула, известна единствено на него, редуваше да натиска съединителя и газта.
— Разкажи ни нещо за семейство Ингълби — надвика постоянната поредица от експлозии той.
Семейство Ингълби бяха мрачни хора, които в общи линии страняха от другите. От време на време виждах Гордън Ингълби да докарва Грейс — дребната си, подобна на кукла жена — на селския пазар, където тя, винаги облечена в черно, продаваше безизразно яйца и масло под един раиран навес. Както всички останали в Бишъпс Лейси, знаех, че уединеният живот на Ингълби е започнал с трагичната смърт на единственото им дете Робин. Преди това те били дружелюбни и общителни хора, но след смъртта на сина си се затворили в себе си. Макар да бяха минали пет години, селото все още ги оставяше да скърбят на спокойствие.
— Те са фермери — отвърнах аз.
— Аха! — рече Рупърт, сякаш бях разказала цялата история на фамилия Ингълби от времето на Уилям Завоевателя до наши дни.
Караваната се давеше и подскачаше, докато се изкачвахме още по-нагоре, а двете с Ния трябваше да подпрем длани на таблото, за да не се удрят главите ни една в друга.
— Какво мрачно място — каза тя и кимна към гъстата гора отляво. Дори снопчетата слънчева светлина, които успяваха да проникнат през гъстата растителност, се губеха в сумрака сред стволовете.
— Тази гора се казва Гибът Уд — отвърнах аз. — Наблизо имало село на име Уапс Хил някъде до осемнайсети век, но от него не е останало нищо. Само бесилката на стария кръстопът в центъра на гората. Ако се качите на онази пътека, ще видите, че коловете й още стоят. Но вече са доста изгнили.