— Не — отвърнах. — Може би Ния…
— Ния не обича да шофира — троснато ме прекъсна той.
Веднага усетих колко нетактично нещо бях казала. Като предложих Ния да шофира, карах Рупърт да отиде отзад и да бута… със сакатия си крак и така нататък.
— Имах предвид — обясних аз, — че само ти знаеш как да запалиш мотора.
Най-древният номер: да погъделичкам мъжката му суета. Изпитах гордост, че съм се сетила.
— Добре — отвърна той и се качи на шофьорското място.
Ния слезе от караваната и аз я последвах. Изтиках от съзнанието си всички тревожни мисли доколко е разумно жена в нейното състояние да бута каравана по баир в горещ ден. А и освен това не можех ей така да повдигна въпроса.
Ния светкавично се стрелна зад караваната, опря гръб в задната врата и се оттласна с крака.
— Освободи проклетата ръчна спирачка, Рупърт! — извика тя.
Заех позиция до нея и с всичките сили, с които разполагах, забих пети в праха и тласнах.
Чудо на чудесата — глупавата бракма наистина помръдна. Може би заради разтоварения реквизит, несравнимо по-леката каравана запълзя бавно, но неумолимо, като охлюв към върха на хълма. Щом автомобилът се задвижи, с Ния се обърнахме и започнахме да бутаме с ръце.
Караваната спря само веднъж, когато Рупърт запали двигателя. От ауспуха изригна огромен черен облак и веднага усетих, че ще трябва да обяснявам на татко защо съм съсипала още един чифт бели чорапи.
— Не включвай на скорост, докато не стигнем до върха! — извика Ния. — Мъже — промърмори ми тя. — Мъжете и техните пърдящи ауспуси.
Десет минути по-късно стояхме на върха на Гибът Хил. В далечината Джубили Фийлд се спускаше надолу към реката — нежно разстилащо се одеяло от лен, толкова наситеносиньо, че би разплакало и Ван Гог.
— Още едно силно бутване и потегляме — каза Ния.
Пъшкахме и пръхтяхме, бутахме горещия метал и тогава изведнъж, сякаш бе станала безтегловна, караваната започна да се движи сама. Бяхме превалили хълма.
— Бързо! Скачай вътре! — извика Ния и затичахме отстрани на набиращата скорост каравана, която подскачаше и се тресеше по набраздения от коловози път.
Скочихме на стъпалото и Ния отвори вратата, миг по-късно се стоварихме прегърнати на седалката до Рупърт, който се опитваше да запали мотора. На половината път надолу двигателят най-накрая се включи, а караваната изригна тревожно, преди пукотът да премине в неравномерна кашлица. В подножието на хълма Рупърт натисна леко спирачката и завихме плавно до алеята към фермата Кълвърхаус.
Прегрял от усилията, остинът пушеше и свистеше като пробит чайник в двора на фермата, който изглеждаше изоставен. От опит знаех, че когато влезеш във ферма, някой винаги излиза от плевнята да те посрещне, като в същото време избърсва изцапаните си с моторно масло ръце и се провиква на жена с кошница с яйца да опече сладки и да сложи вода за чая. Най-малкото трябваше да има лаещо куче.
Макар никъде да не се виждаха прасета, в края на редица от порутени бараки имаше разнебитена кочина, обрасла с коприва. Зад нея се виждаше гълъбарник с кули. Из двора бяха пръснати разнообразни по размер и форма ведра за мляко — до едно ръждясали, а самотна кокошка кълвеше вяло из бурените и ни наблюдаваше бдително с жълтите си очи.
Рупърт слезе от караваната и затръшна шумно вратата.
— Ехо! Има ли някого? — провикна се той.
Никой не отговори. Рупърт мина покрай очукан дръвник до задната врата на къщата и потропа оглушително с юмрук.
— Има ли някого вкъщи?
После засенчи поглед и опря лице в мръсния прозорец на помещението, което явно някога е било килер, а после ни направи знак да слезем от караваната.
— Странна работа — прошепна той. — Някой стои по средата на стаята. Виждам силуета му върху задния прозорец. — Рупърт почука силно още два пъти по вратата.
— Господин Ингълби — провикнах се аз. — Господин Ингълби, аз съм Флавия де Лус. Доведох хората от църквата.
Последва дълга тишина, преди да чуем звука от тежки ботуши по дървения под. Вратата се открехна и от сумрачната вътрешност надникна висок рус мъж с гащеризон, който примигна на дневната светлина.