Тук вътре воят се чуваше още по-силно — водовъртеж от шум, усилван от кръглите стени, в чийто център стоях. Не можех да извикам дори да бях дръзнала.
В средата на помещението, подпряно до стара дървена подпорна греда, стоеше преносимо скеле, нещо като стълба за библиотека, което явно някога е използвано, за да могат собствениците на гълъбите да стигат до обречените птичета.
Скелето изскърца страховито, щом стъпих върху него.
Започнах да се изкачвам сантиметър по сантиметър, вкопчена в дървото, като протягах ръце и крака, за да преминавам между изключително отдалечените скърцащи стъпала. Погледнах надолу само веднъж и ми се зави свят.
Колкото по-високо се изкачвах, толкова по-силен ставаше воят, а сега ехото от него се отразяваше и се събираше в хор от гласове в необуздано, пискливо ридание.
Отгоре и отляво имаше сводест отвор, водещ до ниша, по-голяма от останалите. Повдигнах се на пръсти, хванах се за тухления корниз и успях да се издърпам нагоре, докато очите ми не се изравниха с пода на подобната на пещера ниша.
Вътре беше коленичила жена с гръб към мен. Тя пееше. Тъничкият й глас отекваше от тухлите и се извиваше около главата ми:
Това беше госпожа Ингълби!
Пред нея на една преобърната щайга гореше свещ, която допринасяше с димящия си аромат за задушаващата жега в малката тухлена пещера. Отдясно на свещта беше подпряна черно-бяла снимка на дете: мъртвият и син Робин се усмихваше щастливо, с руса коса, изсветляла почти до бяло от слънцето през отдавна отминали летни дни. Отляво на пода лежеше играчка корабче, сякаш изтеглено на брега, за да бъде почистено от налепи по корпуса.
Затаих дъх. Не биваше да ме вижда. Щях да сляза много бавно и…
Краката ми се разтрепериха. Нямах голяма опора, а кожените ми подметки вече се пързаляха по захабената дървена рамка. Когато започнах да се спускам надолу, госпожа Ингълби отново заизвива, този път друга песен, и, странно, с различен глас: дрезгаво, бандитско хриптене на пират:
И после нададе страховит гърлен смях.
Отново се повдигнах на пръсти тъкмо навреме, за да видя как тя вади корковата тапа на висока прозрачна бутилка и отпива шумно голяма глътка. Приличаше ми на джин и беше очевидно, че жената е отворила бутилката отдавна.
С дълга пронизителна въздишка тя скри алкохола обратно под купчина слама и запали нова свещ от трептящия пламък на гаснещата. С няколко капки разтопен восък я залепи до изгорялата й посестрима.
После подхвана нова песен, този път в мрачна минорна тоналност; пееше я по-бавно, като погребална мелодия, и прекалено отчетливо произнасяше зловещо всяка сричка:
Непослушният Робин искаше вечеря, но ще получи закуска с масло и въже.
А там ще бъдат всички, запленени от тъмни дела.
Въже и масло ли? Тъмни дела?
Изведнъж усетих, че косата ми е настръхнала, както когато Фели прокараше черния си гребен от ебонит по кашмирения си пуловер и после го допреше до тила ми. Но докато се опитвах да преценя колко бързо мога да сляза по дървената рамка и да избягам, жената проговори:
— Ела, Флавия. Присъедини се към краткия ми реквием.
Реквием ли? Наистина ли искам да се напъхам в тухлена килия с жена, която в най-добрия случай е доста пияна, а в най-лошия — полудяла убийца?
Издърпах се нагоре в сумрака.
Очите ми привикнаха към светлината от свещта и видях, че госпожа Ингълби е облечена с бяла памучна блуза с къси буфан ръкави и плавно изрязано деколте. С черната си коса и пъстрата си рокля можеше да мине за скитаща врачка.
— Робин е мъртъв — каза тя.
Тези три думички почти разбиха сърцето ми. Като всички останали в Бишъпс Лейси, и аз си мислех, че Грейс Ингълби живее в свой собствен изолиран свят: свят, в който Робин още си играеше в прашния двор, гонеше кокошките от плет до плет и от време на време изтичваше в кухнята, за да помоли за бонбон.
Но това не беше вярно: госпожа Ингълби, също като мен, е стояла до малката надгробна плоча в двора на „Свети Танкред“ и е прочела простичкия надпис: