Забутах Гладис през двора на църквата към брега на реката и я пренесох по каменните стъпала. Макар на места да бе обрасла с бурени и издълбана от дълбоки коловози, пътеката по брега ме отведе бързо до Джубили Фийлд.
Ния седеше под едно дърво и пушеше, а Дитер бе приседнал до нея. Щом ме видя, тя скочи:
— Я виж ти кого довя вятърът.
— Мислех, че ще сте в църквата.
Ния натисна фаса си ожесточено в ствола на дървото.
— Трябваше да сме там, но Рупърт още не се е върнал.
Това ми се стори странно, защото той уж не познаваше никого в околностите на Бишъпс Лейси. Кой или какво би го задържало толкова дълго?
— Може да е отишъл да търси части за караваната — предположих, когато забелязах, че капакът на остина е затворен.
— По-скоро просто е отишъл някъде да се цупи насаме — рече Ния. — От време на време прави така. Понякога обича да остава сам за известно време. Но го няма вече от часове. На Дитер му се сторило, че тръгнал натам — добави тя и посочи с пръст през рамо.
Обърнах се и се взрях с подновен интерес към Гибът Уд.
— Флавия — каза Ния, — не се тревожи за Рупърт.
Но не Рупърт исках да видя.
Вървях по тревистия синор покрай нивата, за да не нагазя в лена, докато се тътрех бавно нагоре. За мен не представляваше трудност, но за Рупърт с шинирания му крак сигурно е било истинско мъчение.
Какво, за Бога, би прихванало човек, че да го накара да се върне на върха на Гибът Хил? Дали не е решил да измъкне Мег от храстите и да вземе пудрата на Ния? Или пък се е почувствал заплашен от русия красавец Дитер?
Сещах се за още десетина причини, но нито една не ми се струваше основателна.
Над мен Гибът Уд обвиваше върха на Гибът Хил като зелена прилепнала шапка. Когато се приближих и влязох под клоните на древната гора, изпитах чувството, че влизам в илюстрация на Артър Ракъм. Тук, сред сумрачното зелено сияние, въздухът вонеше остро на разложение: на изгнили гъби и листа, на черен хумус, на лепкава кал и на кора от дървета, надробена до прах от бръмбарите. Между изгнилите стволове висяха ярки паяжини, като решетки на замък, изтъкани от светлина. Под древните дъбове и покрити с лишеи габъри от сенките на папратите надничаха камбанки, а от другата страна на поляната забелязах назъбените листа на многогодишния пролез, който, накиснат във вода, отделя прекрасна отрова с цвят индиго; веднъж я бях направила аленочервена като кръв, като просто добавих двупроцентов разтвор на хидрохлоридна киселина.
Замислих се доволно за амоняка и амидите, отделни от тора на земята в гората — съвършено пиршество за всеядните плесени, които го превръщаха в азот, който след това се съхраняваше в протоплазмата им, където с него на свой ред се хранеха бактериите. Това за мен е съвършеният свят: свят, в който симбиозата е неизменен факт.
Вдишах дълбоко горчивата миризма и се насладих на химичния мирис на разграждането.
Но сега не беше времето за приятни размисли. Денят напредваше, а аз още не бях стигнала до центъра на гората.
Колкото по-навътре сред дърветата навлизах, толкова по-тихо ставаше. Сега дори и птиците бяха притихнали зловещо. Дафи ми бе казала, че тази гора някога е била кралска, преди много векове, когато английските крале ходели на лов за диви глигани. По-късно чумата затрила повечето жители на селцето, което било изникнало в подножието й.
Потреперих, когато високо в клоните на дърветата листата прошумоляха, макар да не можех да преценя дали заради призраците на знатните ловци, или заради неспокойните духове на умрелите от чумата, които несъмнено бяха погребани някъде наблизо.
Спънах се в нещо и протегнах ръце напред, за да се подпра. От калта ме делеше само изгнилият дънер на покрито с мъх дърво и аз се вкопчих инстинктивно в него.
След като запазих равновесие, видях, че дървото някога е било квадратно, а не кръгло. Това не беше клон или дънер, а летва, прогнила и проядена до състояние, в което приличаше на сив корал. Или вкаменена мозъчна тъкан.
Съзнанието ми разпозна преди мен какво е това: постепенно осъзнах, че съм се вкопчила в изгнилите останки на старо бесило.
Тук беше умрял Робин Ингълби.
Раменете ми потръпнаха, сякаш ги бяха погалили ледени висулки.
Пуснах дървото и направих крачка назад.
Освен рамката и разнебитените стъпала, от конструкцията не беше останало почти нищо. Годините и времето бяха разрушили всички дъски на пода, с изключение на една, поради което платформата бе заприличала на костите на скелет, стърчащи от къпините като гръдния кош на мъртъв великан.