— Знаеш ли нещо за полиомиелита? — попитах най-накрая аз.
Без да откъсва очи от луната, Догър отвърна:
— Детски паралич. Болест на Хайне-Медин. Утринна парализа. Болният трябва да лежи на легло. Или поне така съм чувал — добави той и ме погледна за пръв път, откакто бях дошла.
— Знаеш ли нещо друго?
— Болезнено е. Невероятна агония.
— Благодаря ти, Догър. Розите са прекрасни тази година. Много се стараеш с тях.
— Благодаря, госпожице. Розите са прекрасни всяка година, независимо дали Догър се грижи за тях.
— Лека нощ — казах аз и станах от пейката.
— Лека нощ, госпожице Флавия.
На половината път през моравата спрях и погледнах назад. Той отново бе разпънал чадъра, седеше под него с изправен гръб като Мери Попинс и се усмихваше на лятната луна.
Десет
— Моля те днес да не се запиляваш нанякъде, Флавия — каза татко след закуска. — Двамата се срещнахме доста неочаквано на стълбите. — Леля ти Фелисити иска да прегледа някои семейни документи и помоли изрично да й помогнеш да свали кутиите.
— Защо не й помогне Дафи? Тя е специалистката по библиотеки и архиви.
Това не беше съвсем вярно, тъй като аз отговарях за великолепна викторианска химична лаборатория, а да не говорим за купищата документация на чичо Тар. Просто се надявах да не се налага да споменавам за кукления театър, чието представление щеше да започне след часове. Но Дългът потъпка Развлеченията.
— Дафни и Офелия отидоха в селото, за да пуснат писма. Ще обядват там, а после ще посетят фермата на Фостър, за да видят понито на Шийла.
Хитрите лисици! Как само го бяха измислили!
— Но аз обещах на викария. Той разчита на мен. Опитват се да съберат пари за нещо… не знам точно за какво. Ако не съм в църквата до девет часа, Синтия… искам да кажа госпожа Ричардсън — ще трябва да дойде да ме вземе с колата си.
Както и очаквах, този удар под кръста накара татко наистина да се замисли.
Виждах как сбърчва вежди, докато преценява кой от двата варианта е по-неприятен: дали да отстъпи с достойнство, или да се сблъска лице в лице с „Потъването на Хеспер“.
— На теб не може да се разчита, Флавия — каза той. — Изобщо не може да се разчита.
Естествено! Това е едно от качествата ми, които ценях най-много.
Напълно нормално е на единайсетгодишните да не може да се разчита. Минали сме възрастта, в която сме като кукли: хората се навеждат, боцкат ни в коремчетата с пръсти и издават идиотски звуци като „бу-бу“, за които само като си помисля и ми идва да повърна. И въпреки това още не сме достигнали възрастта, когато всички ни бъркат с възрастни хора. Неоспорим факт е, че никой не ни забелязва, освен когато реши, че му е изгодно.
В този миг ме забелязаха. Бях прикована от свирепия като на тигър поглед на татко. Примигнах два пъти: толкова, че да не покажа неуважение.
В следващия миг разбрах, че е омекнал. Видях го в очите му.
— Ех, добре — каза той с достойнство, макар и победен. — Отивай. И предай поздравите ми на викария.
Не чувам ли аплодисменти? Свободна съм! Нищо работа!
Гумите на Гладис свистяха доволно по шосето.
— Лятото дойде — запях с цяло гърло. — Пей, кукувице, пей!
Една крава вдигна лениво очи, а аз се изправих на педалите и направих нестабилен реверанс, докато минавах покрай нея.
Спрях пред енорийската зала тъкмо когато Ния и Рупърт идваха през високата трева от дъното на църковния двор.
— Спахте ли добре? — провикнах се към тях и им помахах.
— Като трупове — отвърна Рупърт.
А тази дума описваше идеално начина, по който изглеждаше Ния. Косата й висеше на дълги мръсни кичури, а черните сенки под зачервените й очи ми напомниха за нещо, за което предпочитах да не мисля. Или е летяла с вещиците от покрив на покрив цяла нощ, или двамата с Рупърт са се карали жестоко.
Мълчанието й ми подсказа, че причината е в Рупърт.
— Пресен бекон… пресни яйца — продължи той и се потупа силно по гърдите с юмруци като Тарзан. — Така се разсънваш най-добре.
Ния само ме погледна, подмина ни и се стрелна в залата, където сигурно бързаше за дамската тоалетна.
Разбира се, аз я последвах.
Тя беше паднала на колене пред порцелановото гърне, плачеше и повръщаше едновременно. Заключих вратата.