— Ще имаш бебе, нали?
Ния ме изгледа със зяпнала уста и пребледняло лице.
— Откъде знаеш? — ахна тя.
Щеше ми се да отвърна „Елементарно“, но бях наясно, че сега не е моментът да се фукам.
— Направих лизозомен тест на кърпичката, която ти дадох.
Ния стана тромаво и ме сграбчи за раменете.
— Флавия, не бива да казваш на никого! Нито думичка! Освен теб никой друг не знае.
— Дори и на Рупърт ли? — попитах аз. Не можех да повярвам.
— Особено на Рупърт. Ще ме убие, ако разбере. Обещай ми, Флавия, моля те, обещай ми!
— Честна дума — заявих аз и вдигнах три пръста — поздравът на момичетата скаути. Макар да ме бяха изхвърлили от организацията за неподчинение (както и заради някои други неща), реших, че не е нужно да споделям мрачните подробности с Ния.
— Добре че отседнахме на полето. Сигурно сме се чували на километри как си крещим. Карахме се заради жена. Винаги има по някоя жена, нали?
В тази област не бях експерт, но въпреки това се опитах да си дам вид, че я слушам внимателно.
— Рупърт винаги си намира бързо някоя фуста. Сама видя: не бяхме на Джубили Фийлд и десет минути, когато той хукна към гората с онази от селскостопанската армия, Сара, или както там се казва.
— Сали — поправих я аз.
Макар идеята й да бе интересна, аз знаех, че всъщност Рупърт беше пушил индийски коноп в Гибът Уд с Гордън Ингълби. Но не можех да кажа на Ния, че Сали Строу изобщо не е присъствала.
— Нали каза, че е отишъл да търси части за караваната?
— О, Флавия, колко си… — Тя премълча последната дума. — Естествено, че така ще кажа. Не исках да вадя кирливите ни ризи пред непознат.
Мен ли имаше предвид или говореше за Дитер?
— Рупърт все пуши, за да прикрие миризмата, която пачаврите му оставят по него. Надушвам го. Но този път малко прекалих — добави тя унило. — Отворих вратата на караваната и го замерих с първия предмет, който ми попадна. Не биваше. Оказа се новата кукла Джак. Работи по нея седмици наред. Старата се прокъса и понякога се разпада в най-неподходящия момент. Също като мен — изплака Ния и отново повърна.
Искаше ми се да й помогна с нещо, но в подобни ситуации страничният наблюдател не може да стори нищо.
— Стоя буден цяла нощ и се опитваше да я поправи.
По пресните белези по врата й видях, че през нощта Рупърт не се е занимавал само с куклата.
— О, как ми се иска да е мъртъв — изстена Ния.
На вратата се потропа силно: остра канонада от бумкания.
— Кой е вътре? — попита настойчиво женски глас и сърцето ми се сви.
Беше Синтия Ричардсън.
— И други хора искат да използват тоалетната — провикна се тя. — Моля, опитайте се да имате предвид и нуждите на останалите.
— Излизам, госпожо Ричардсън — провикнах се в отговор. — Аз съм, Флавия.
Проклета жена! Как можех толкова бързо да се престоря на болна?
Грабнах памучната кърпа от закачалката до мивката и грубо натрих лице, като усетих как в него нахлува кръв още докато търках. Разчорлих коса, наплисках се с вода и я разнесох по зачервеното си чело, а после оставих струйка слюнка да виси ужасяващо от ъгълчето на устата ми.
След това пуснах водата в тоалетната и отключих вратата.
Докато чаках Синтия да я отвори, както знаех, че ще направи, зърнах отражението си огледалото. Бях олицетворение на жертва на малария, чийто лекар тъкмо е отишъл да позвъни на гробаря.
Щом топката на бравата се завъртя и вратата се отвори рязко навътре, направих няколко несигурни крачки навън в коридора и издух бузи, сякаш се каня да повърна. Синтия се дръпна назад до стената.
— Извинявайте, госпожо Ричардсън — казах дрезгаво. — Прилоша ми. Сигурно съм яла нещо. Ния беше много мила… но мисля, че след като глътна малко свеж въздух, ще се оправя.
При тези думи се шмугнах покрай нея с Ния по петите, а Синтия не я удостои с повече от бърз поглед.
— Направо си страшна — каза Ния. — Наистина, съзнаваш ли го?
Седяхме на една хоризонтална надгробна плоча в двора на църквата и чакахме зачервеното ми лице да изсъхне на слънцето. Ния прибра червилото си и затършува в чантата си за гребен.
— Да — отвърнах делово. Все пак беше вярно, нямате защо да отричам.
— А-ха! Ето къде сте били! — обади се един глас.
Елегантен дребен мъж с памучни панталони, сако и жълта копринена риза се приближаваше с бърза крачка към нас. Вратът му бе обгърнат от бледолилаво шалче, а между зъбите му стърчеше незапалена лула. Той пристъпваше предпазливо наляво-надясно, като се опитваше да не нагази през някой от по-хлътналите гробове.