И тогава го чух отново.
Понякога ми се струва като проклятие, а друг път като благословия, че съм наследила острия слух на Хариет, защото мога, както обичам да казвам на Фели, да чувам неща, от които да ти се изправи косата. Един от звуците, които безпогрешно долавям, е плачът.
Идваше от северозападния край на църковния двор — някъде близо до дървената барака, където гробарят държеше инструментите си. Докато се промъквах на пръсти натам, звукът се усили. Беше старомоден плач, от типа „реви си на воля“.
Простичък научен факт е, че докато повечето мъже могат да минат покрай плачеща жена сякаш са слепи и глухи, то никоя жена не може, след като е чула изпратен от друга жена сигнал за беда, да не й се притече веднага на помощ.
Надзърнах зад една черна мраморна колона и я видях — просната по лице върху надгробна плоча от варовик, с червена коса, разпиляна върху избледнелия надпис като струйки кръв. С изключение на цигарата, леко вирната между пръстите й, приличаше на картина на някой от прерафаелитите като Бърн-Джоунс например. Почти ми стана гузно, че я прекъсвам:
— Ехо, добре ли сте?
Друг простичък научен факт е, че човек винаги започва подобни разговори с изключително глупав въпрос. Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох.
— О! Да, добре съм — извика жената, скочи на крака и изтри очи. — Защо се промъкваш така? Коя си всъщност?
С едно тръсване на главата тя отметна коса и вирна брадичка. Имаше високи скули и драматичното триъгълно лице на звезда от нямото кино, а по начина, по който оголи зъби, разбрах, че е много уплашена.
— Флавия — отвърнах аз. — Казвам се Флавия де Лус. Живея наблизо… в Бъкшоу.
Посочих с палец посоката към имението.
Жената още се взираше в мен, сякаш не се бе отърсила от кошмар.
— Извинявайте. Не исках да ви стресна — добавих.
Тя изправи гръб — беше висока не повече от 1,55 метра — и пристъпи към мен като избухлива двойница на Венера на Ботичели, която видях веднъж на кутия бисквити „Хънтли и Палмърс“.
Не отстъпих назад, взрях се в роклята й — кремава памучна дреха на щампи с набрано бюстие и дълги, свободно падащи поли, обсипани с безброй миниатюрни цветчета — червени, жълти, сини и оранжеви като макове, и не ми убягна, че подгъвът й е изцапан с полузасъхнала кал.
— Какво има? — попита непознатата и дръпна нервно от цигарата си. — Не си ли виждала известни хора?
Известни ли? Нямах ни най-малка представа коя е. Замалко да й кажа, че наистина съм виждала известна личност, и това беше Уинстън Чърчил. Татко ми го беше посочил от едно такси в Лондон. Чърчил стоеше пред хотел „Савой“ с палци, пъхнати в джобовете на жилетката, и разговаряше с мъж с жълт шлифер.
„Добрият стар Уини“, беше въздъхнал татко сякаш на себе си.
— О, защо ли те питам? — продължи жената. — Проклето място… проклети хора… проклети автомобили! — И отново се разплака.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попитах.
— Махни се и ме остави на мира — изхлипа тя.
„Много добре“, помислих си. Всъщност помислих си и още нещо, но нали се опитвам да съм по-добра…
Постоях мълчаливо за миг и се наведох напред, за да проверя дали капещите сълзи от очите й взаимодействат с порестата повърхност на надгробната плоча. Знаех, че сълзите са съставени до голяма степен от вода, натриев хлорид, манган и калий, а варовикът е съставен основно от калцит, разтворим в натриев хлорид — но само при висока температура. Затова, освен ако температурата в двора на „Свети Танкред“ не се покачеше рязко с няколкостотин градуса, като че ли нямаше изгледи тук да се случи нещо интересно от химична гледна точка.
Тръгнах си.
— Флавия…
Обърнах се. Тя беше протегнала ръка към мен.
— Извинявай. Просто имах ужасен ден.
Спрях, после се върнах бавно и предпазливо, докато жената бършеше очи с опакото на ръката си.
— Първо, Рупърт беше в лошо настроение сутринта още преди да тръгнем от Стоутмур. Опасявам се, че се скарахме, а после и тази работа с караваната… това беше последната капка. Тръгна да търси някой да я поправи, а аз… ами аз чакам тук.
— Имате много хубава червена коса — казах аз.
Тя докосна кичурите и се усмихна, както неизвестно защо, си мислех, че ще направи.
— Когато бях на твоите години, ми викаха Морковената глава. Морковената глава! Жестоко, нали?
— Главите на морковите са зелени — отвърнах аз. — Кой е Рупърт?