Завесата се вдигна и аз се изненадах: вместо къщурката и идиличните хълмове, които очаквах да видя, сцената беше напълно черна. Рупърт явно бе покрил декора с черен плат.
Сцената беше осветена от прожектор и в самия й център стоеше миниатюрен клавесин, бялото на чиито два реда клавиши се открояваше ярко сред околната тъма.
Музиката утихна и публиката затаи дъх в очакване. Всички се бяхме привели нетърпеливо напред…
Прошумоляване в единия край на сцената привлече вниманието ни и една фигура се запъти уверено към клавесина — беше Моцарт!
Облечен с костюм от зелена коприна, с връзка на врата, бели три четвърти чорапи и обувки с токи, той изглеждаше така, сякаш бе прекрачил през прозорец и се беше озовал от XVIII в. в наши дни. Идеално напудрената му бяла перука обрамчваше розово арогантно лице. Моцарт вдигна ръка, засенчи очи и се взря в тъмното, за да види кой имаше безочието да се изкикоти.
След като поклати глава, той отиде до клавесина, извади кибритена клечка от джоба си и запали свещите: по една в двата края на клавишите.
Изпълнението му беше зашеметяващо! Публиката избухна в аплодисменти. Струва ми се, че всички осъзнаваха, че гледат произведение на истински майстор на представленията.
Малкият Моцарт се настани на високия стол пред клавесина, вдигна ръце, сякаш да засвири… и шумно изпука кокалчетата на пръстите си.
Публиката избухна в смях. Помислих си, че Рупърт е записал звука от чупене на орехи с лешникотрошачка: прозвуча така сякаш малката марионетка беше счупила всяка костица в дланите си.
И в следващия миг Моцарт започна да свири, а ръцете му летяха с лекота по клавишите като совалката на тъкачен стан. Свиреше „Турски марш“: ритмична, весела, жива мелодия, която ме накара да се усмихна.
Едва ли има нужда да описвам всичко подробно: от падащия стол до двата еднакви реда клавиши, които се опитваха да захапят пръстите на куклата като зъби на акула, цялата композиция от началото до края ни накара да се превиваме от смях.
Когато най-сетне малката фигурка успя въпреки всичко да стигне до финалния тържествен акорд, клавесинът се вдигна на задните си крака, поклони се и се сгъна спретнато в куфар, който куклата вдигна. След това напусна сцената под бурни аплодисменти. Няколко души, сред които и аз, скочихме на крака.
Светлините отново угаснаха.
Последва пауза… тишина.
Щом публиката притихна, до ушите ни достигна мелодия — друга мелодия.
Веднага разпознах произведението. Беше „Утро“ от сюитата на Едвард Григ „Пер Гинт“, което ми се стори идеалният избор за случая.
— Добре дошли в приказната страна — каза женски глас, щом музиката затихна и светлината на прожектора разкри най-чудатия и забележителен герой, когото бях виждала!
Седнала отдясно на сцената — явно беше заела мястото си през няколкото секунди тъмнина, — тя носеше дантелено жабо, черна рокля като на пилигримите с дантелено бюстие, черни обувки с квадратни сребърни токи и миниатюрни очилца, кацнали на самия крайчец на носа й. Косата й представляваше водопад от сиви къдрици, които се лееха изпод висока островърха шапка.
— Казвам се Мама Гъска.
Това беше Ния!
Публиката заахка и заохка, а тя седеше и се усмихваше търпеливо, докато всички не притихнаха.
— Искате ли да ви разкажа приказка? — попита тя с глас, който не звучеше като на Ния, но в същото време беше точно като нейния.
— Да! — извикаха всички в хор, включително и викарият.
— Добре — рече Мама Гъска. — Ще започна от началото и ще ви разкажа всичко до край.
Муха да бе бръмнала в залата, щеше да се чуе.
— Имало едно време — започна тя — едно селце недалеч от тук…
И докато изричаше тези думи, кадифената завеса със златистите пискюли се вдигна бавно и разкри уютната къщурка, която зърнах зад кулисите, но сега я виждах много по-подробно: прозорците с ромбовидни решетки, нарисуваните ружи, трикракото столче за доене…
— … където живеела бедна вдовица със сина си на име Джак.
В този миг на сцената излезе момче с къси кожени панталони, бродирана риза и старинно елече и си подсвиркваше фалшиво в такт с музиката.