— И дума да не става — казваше Синтия. — В никакъв случай. Там вони на боя. Освен това нямаме…
— Опасявам се, че в този случай няма да те послушам, скъпа. Бедната жена трябва да си почине някъде, а не можем да я пратим обратно в…
— В колиба в гората ли? — попита Синтия с пламнали бузи.
— Флавия, миличка — рече викарият, щом ме забеляза, — би ли изтичала в къщата? Вратата е отключена. Ще махнеш ли книгите от дивана в кабинета ми… няма значение къде ще ги оставиш. Идваме веднага.
Внезапно иззад завесата се появи Ния.
— Почакайте само минутка, отче — каза тя. — Ще дойда с вас.
Забелязах, че се владее, но едва-едва.
Кабинетът на викария изглеждаше така, сякаш Чарлс Кингсли тъкмо е оставил писалката си и е излязъл от стаята. Високата от пода до тавана библиотека бе натъпкана с книги, които, съдейки по тъмните им подвързии, можеха да са само от интерес за църквата. Отрупано с всевъзможни вещи бюро закриваше по-голямата част от единствения прозорец в стаята, а черен диван с резбовани крака — Еверест от прашни книги — бе наклонен под странен ъгъл върху протрит турски килим.
Тъкмо преместих книгите на пода и Ния и викарият пристигнаха и доведоха внимателно Мег до дивана. Тя изглеждаше замаяна и успя да промърмори само няколко неясни думи, докато Ния й помагаше да се облегне и пооправяше мръсните й дрехи.
Миг по-късно внушителната фигура на доктор Дарби се извиси на прага. Някой явно бе изтичал до главната улица и го беше извикал от кабинета му.
— Хм — промърмори той, остави черната си лекарска чанта, откопча я и затършува из нея. Със силно шумолене извади хартиена кесийка, от която си взе ментов бонбон и го пъхна в устата си.
След като изчисти тази подробност, се наведе над Мег, за да я прегледа.
— Хм — повтори той и извади от чантата си спринцовка. Напълни я с бистра течност от малко шишенце, вдигна ръкава на Мег и внимателно плъзна иглата в ръката й.
Мег не издаде нито звук, но го гледаше като ударен с тежък чук кон.
От един висок гардероб в ъгъла — като с магия — викарият извади възглавница и пъстро плетено одеяло.
— Използвам го за следобедна дрямка — усмихна се той, зави Мег внимателно, а тя захърка още преди всички да излезем тихо от стаята.
— Отче — каза рязко Ния. — Знам, че е невъзпитано от моя страна, но искам да ви помоля за една голяма услуга.
— Слушам — отвърна викарият и хвърли разтревожен поглед към Синтия, която крачеше напред–назад в дъното на коридора.
— Безкрайно ще съм ви благодарна, ако ми позволите да се изкъпя. Не съм се къпала от толкова отдавна, че вече се чувствам като влечуго.
— Разбира се, скъпа — рече викарият. — Банята е на горния етаж в дъното на коридора. Използвай сапуна и кърпите. И не обръщай внимание на малката лодка — добави той с усмивка. — Моя е.
Когато Ния се качи по стълбите, по полирания под изскърца гумена подметка и Синтия излезе навън.
— Жена ми предложи да те закара до Бъкшоу — обърна се към мен викарият и веднага разбрах, че послъгва. — Предполагам, че довечера ще се върнеш с цялото си семейство, нали?
— Разбира се. Те много обичат „Джак и бобеното стъбло“.
С Гладис, завързана несигурно на покрива, пъплехме бавно в уморения стар „Оксфорд“. Синтия, като всички съпруги на свещеници, имаше склонност да стиска прекалено здраво волана и да го извърта рязко наляво и надясно, при което се движехме почти зигзагообразно между храсталаците от двете страни на пътя.
Седнала до нея на предната седалка, имах чудесната възможност да разгледам неправилната й захапка отблизо и в профил. Дори със затворена уста, се виждаха забележително много зъби, което ме накара сериозно да се замисля дали е разумно да се бунтувам срещу шините.
— Все ще се намери някой, нали? — проговори тя изведнъж с все още пламнало от преживяното унижение лице. — Непрекъснато някой по-нуждаещ се те изтиква от дома ти, не че възразявам, разбира се. Първо бяха циганите. После, по време на войната, евакуираните. След това, миналата година, циганите пак се върнаха. Денуин отиде при тях в Гибът Уд и ги покани лично, всички, да дойдат на Свето причастие. Нито един не се появи, естествено. Циганите са диваци по същество иди може би римокатолици. Не че нямат души, имат разбира се, но все имаш чувството, че техните души са много по-мрачни от твоята.