— Трябва да говоря с теб — прошепнах силно като в театъра аз. — Не мога да крещя до покрива.
— Ще се наложи ти да се качиш. — Нед посочи към една стълба, подпряна на стената. — Внимавай къде стъпваш.
Стълбата беше стара колкото странноприемницата, или поне така ми се стори. Докато се качвах, тя се клатеше и мърдаше, скърцаше и стенеше ужасяващо. Имах чувството, че се изкачвам цяла вечност и се опитвах да не поглеждам надолу.
— Става въпрос за снощи, нали? — попита Нед, когато наближих върха.
Проклятие! Ако бях толкова прозрачна, че дори и някой като него да вижда ясно намеренията ми, по-добре да оставех цялата работа на полицията.
— Не, не искам да говорим за снощи, умнико. Един човек ме помоли да ти благодаря за прекрасния подарък.
— Нима? — възкликна Нед, а лицето му се озари от класическа усмивка на селски идиот. Етнографското дружество щеше да го постави пред обектива на кинокамера, преди да успея да се завъртя три пъти и да плюя срещу вятъра.
— Щеше да дойде лично, но е заключена в кулата от злия си баща, който я храни с трохи и гнусни остатъци от масата.
— Ха! — възкликна Нед. — Снощи не ми изглеждаше особено недохранена. — Лицето му помръкна, сякаш чак сега си спомни какво се беше случило. — Много тъжна работа с онзи кукловод. Жал ми е за него.
— Радвам се, Нед. Той нямаше много приятели. Ще е много мило, ако изкажеш съболезнованията си на господин Уилмът. Някой спомена, че е отседнал тук.
Това беше лъжа, но я изрекох с добри намерения.
— Така ли? Не знам. В момента знам само „Покривът! Покривът! Покривът!“ Като го повтаряш бързо звучи като джафкане, нали? Покривът! Покривът! Покривът!
Поклатих глава и погледнах надолу към паянтовата стълба.
— Виж се само! — рече Нед. — Цялата си се изцапала с катран.
— Като покрив — отвърнах аз и погледнах към мръсните си ръце и роклята. Нед се разсмя, а аз успях да се усмихна глуповато.
С радост щях да го хвърля на прасетата.
— Да знаеш, че няма да се измие. Ще си останеш полепена с катран до старини.
Зачудих се откъде ли Нед е чул този селски мит — сигурно от Тъли. Знаех, че Майкъл Фарадей бе синтезирал тетрахлороетен през 20-те години на XIX в., като нагрял хексахлороетан и изсмукал отделения хлор. Полученият разтвор отстраняваше катрана от плат като едното нищо. За съжаление — колкото и да ми се искаше, — не бях намерила време да повторя опита на Фарадей. Вместо това трябваше да се задоволя с майонеза, както се препоръчваше в „Наръчник за камериери и прислужници“, на който се натъкнах един дъждовен ден, докато тършувах в килера в Бъкшоу.
— Мери сигурно знае. Тя тук ли е?
Не смеех да вляза вътре и да питам Тъли за клиент. Честно казано, се страхувах от него, макар да не можех да обясня защо точно.
— Мери ли? Тя занесе прането в пералнята, а после сигурно ще отиде направо на църква.
Църква! Гръм да ме удари! Съвсем забравих за службата. Татко сигурно вече беше бесен!
— Благодаря, Нед — извиках аз и грабнах Гладис от стойката за велосипеди. — До нови срещи!
— До скоро — засмя се Нед и като Дядо Коледа продължи работата си.
Както се и опасявах, татко стоеше на входната врата и гледаше свирепо часовника си, когато аз спрях с приплъзване пред него.
— Извинявай! — казах му.
Той дори не си направи труда да ме пита защо съм закъсняла.
Влетях през отворената врата във вестибюла. Дафи седеше по средата на западното стълбище с отворена книга в скута. Фели още не беше слязла.
Изтичах нагоре по източното стълбище, влетях в стаята си, нахлузих неделната си рокля като актьор, изпълняващ няколко роли, натрих лице с кърпата и след точно две минути — подръпвайки парче катран от опашките си — бях готова за утринната служба.
В този миг си спомних за шоколадовите бонбони. Трябваше да ги взема, преди госпожа Малит да започне да забърква отвратителните си неделни десерти. В противен случай щеше да се наложи да отговарям на цял куп нахални въпроси.
Слязох на пръсти по задните стълби до кухнята и надзърнах зад ъгъла. Някаква гнусотия тъкмо завираше на задния котлон на печката, но в помещението нямаше никого.
Извадих бонбоните от хладилника и изприпках обратно по стълбите, преди да успеете да кажете: „Джак и бобеното стъбло“.