Тя се изчерви леко.
— И трябва да си призная нещо — добавих после. Всички веднага впериха погледи в мен: татко, леля фелисити, Фели, Дафи… дори Догър.
— Изкуших се да ги взема за себе си — продължих със сведени очи. — Но днес е неделя, а аз наистина се старая да съм по-добра.
С нетърпеливо протегнати ръце Фели захапа въдицата както акула — крака на плувец.
Петнайсет
С татко и леля Фелисити начело и Догър с черно бомбе на опашката, се помъкнахме, както винаги в колона по един през нивите като патици на път за езеро. Обгръщащата ни зеленина изглеждаше древна и доволно задрямала на утринната светлина като платно на Констабъл и никак нямаше да се изненадам, ако установях, че сме само дребни фигурки на заден план в някоя от картините му, като „Каруцата със сено“ или „Долината Дедъм“.
Денят беше съвършен. Ярки капчици роса блещукаха като диаманти в тревата, макар да знаех, че с напредването на деня слънцето ще ги изпари.
Изпарени от слънцето! Нима това не е съдбата, която Вселената е отредила на всички ни? Ще дойде ден, в който слънцето ще избухне като червен балон и всички на Земята ще се разградят до въглерод за частица от секундата. Нима не го пишеше и в Битие? „Защото пръст си и в пръст ще се върнеш.“ Това не беше просто скучна теология, а точно научно наблюдение! Въглеродът беше Онази с косата — Жетварят.
Диамантите не бяха нищо повече от въглерод, само че въглерод в кристална решетка, което правеше диаманта най-твърдия минерал в природата. Натам сме тръгнали всички. Бях убедена в това. Съдбата ни беше да се превърнем в диаманти!
Колко вълнуваща беше мисълта, че дълго след края на света, каквото е останало от телата ни, щеше да се преобрази в ослепителна вихрушка от диамантен прах, разнасящ се към вечността на фона на червеното сияние на едно умиращо слънце.
А за Рупърт Порсън този процес вече беше започнал.
— Много се съмнявам, Хавиланд — казваше леля фелисити, — че ще има обичайна служба. Струва ми се нередно с оглед на случилото се.
— Англиканската църква, Лиси, като времето и приливите, не чака хората. Освен това човекът загина в енорийската зала, а не в самата църква.
— Може и така да е — изсумтя леля в отговор. — Въпреки това ще съм много недоволна, ако се окаже, че сме се разкарвали напразно.
Но татко имаше право. Минахме покрай каменния зид, опасващ като колан неравния църковен двор, и аз зърнах капака на синия воксъл на инспектор Хюит да проблясва дискретно в дъното на уличката. Самият инспектор не се виждаше никъде, когато се качихме на верандата и влязохме в църквата.
Утринната служба беше мрачна като заупокойна литургия. Наясно съм с това, защото ние от фамилия Де Лус сме католици — на практика сме нещо като почетни членове на клуба. Преживели сме известни перипетии. Но редовно ходехме в „Свети Танкред“, тъй като беше близо, а и викарият бе един от близките приятели на баща ми.
— Освен това — казваше татко, — дълг на всеки човек е да търгува с местните фирми.
Тази сутрин църквата се пръскаше по шевовете. Дори балконът под камбанарията преливаше от хора от селото, които искаха да са възможно най-близо, без да е неприлично, до местопрестъплението.
Ния я нямаше. Веднага забелязах. Не виждах и госпожа Малит и съпруга й Алф. Доколкото познавах нашата госпожа М., в момента тя сигурно засипваше Ния с наденички и въпроси. „Любопитства“, както казваше Дафи.
Синтия вече беше на колене най-отпред и се молеше на боговете, които съответно искаше да подкупи, преди началото на службата. Тя винаги коленичеше първа и после първа ставаше. Понякога си мислех за нея като за духовния кормчия на „Свети Танкред“.
Тъй като този път ставаше въпрос за човек, когото познавах лично, очаквах с доста голямо нетърпение службата. Предполагах, че викарият ще изнесе вдъхновена реч за покойния Рупърт — стилна, но поучителна. Обзалагах се, че ще каже: „Дори в разцвета на живота смъртта ни дебне“.
Но когато викарият най-сетне се качи на амвона, той изглеждаше странно смълчан, а това не се дължеше изцяло на факта, че Синтия прокарваше облечения си в бяла ръкавица показалец по дървената лавица, върху която стояха пръснати сборници с химни и молитвеници. Всъщност викарият изобщо не спомена случилото се до края на службата.
— С оглед на трагичната случка от снощи — каза той с приглушен мрачен глас — полицията помоли енорийската зала да им бъде предоставена до приключването на следствието. Следователно традиционните напитки, само за тази сутрин, ще бъдат поднесени в дома ми. Онези от вас, които желаят, нека заповядат там след службата. И нека Бог-Отец, Бог-Син и Светият дух…