Просто ей така! Нямаше „странникът сред нас“, както в речта, която изнесе, след като Хорас Боунпени бе убит в Бъкшоу. Нямаше размисли за безсмъртието на душата… Нищичко.
Честно казано, почувствах се крайно измамена.
Невъзможно е, поне в „Свети Танкред“, след службата да изскочиш от църквата навън на слънцето като коркова тапа от бутилка. Всеки път трябваше да се спираме на вратата, да се здрависваме с викария и да кажем по някоя задължителна реплика за службата, времето или реколтата.
Татко винаги избираше да коментира службата, а Дафи и Фели предпочитаха времето — тези свине! — като Дафи отбелязваше колко чист е въздухът, а Фели изтъкваше колко е топло. Така на мен не ми остана никакъв избор, а викарият вече ми стискаше ръка.
— Как е Мег? — попитах аз.
Честно казано, съвсем бях забравила за Лудата Мег и въпросът просто ми хрумна в последния момент.
Лицето на викария наистина ли побледня леко или си бях въобразила?
Той погледна първо наляво, после надясно, при това много бързо. Синтия се отдалечаваше по пътеката сред надгробните камъни и вече бе изминала половината път до къщата.
— Опасявам се, че не мога да ти кажа — отвърна викарият. — Разбираш ли, тя…
— Отче! Искам да се оплача!
Говореше Бъни Спърлинг. Бъни беше от фамилия Спърлинг, които живееха в старото имение Наутилус и, както татко веднъж отбеляза, беше истински нехранимайко.
Тъй като Бъни имаше формата на главна буква „D“ никой не можеше да мине покрай него незабелязано и сега викарият се оказа приклещен между обемистото шкембе на Бъни и готическата рамка на вратата. Предположих, че леля Фелисити и Догър все още се бавят във вестибюла и се редят на опашка като екипажа на потъваща подводница, за да изчакат реда си да се спасят през люка.
Докато Бъни изказваше оплакването си (нещо, свързано с десятъка и шокиращото състояние на поставките за коленичене до пейките), видях шанса си за бягство.
— Изглежда викарият е ангажиран — казах на татко. — Ще изтичам до къщата, за да помогна с чашите и чиниите.
На земята няма баща, който би отказал нещо на толкова всеотдайно дете, и след миг вече припках като заек по пътеката.
— Добро утро! — изкрещях на Синтия, когато профучах покрай нея.
Изкачих стъпалата с подскоци и заобиколих тичешком къщата до главния вход. Вратата беше отворена, а от кухнята в дъното долитаха гласове. Женската организация, заключих аз: явно няколко жени се бяха измъкнали от службата, за да приготвят чая.
Спрях в сумрачния коридор и се ослушах. Нямах много време, трябваше да поема риска да ме хванат, че си пъхам носа, където не ми е работата. Хвърлих последен поглед по лъснатия кафяв линолеум, вмъкнах се в кабинета на викария и затворих вратата след себе си.
Мег, естествено, я нямаше, но плетеното одеяло, с което викарият я зави, лежеше смачкано на дивана, сякаш тя само го е отметнала и си е тръгнала, оставяйки след себе си — меко казано — горски мирис: миризмата на влажни листа, черна пръст и не особено добра лична хигиена.
Но преди да успея да си подредя мислите, вратата се отвори.
— Какво правиш тук?
Едва ли е нужно да споменавам, че беше Синтия. Тя затвори внимателно вратата след себе си.
— А, здравейте, госпожо Ричардсън. Надникнах, за да проверя дали Мег е още тук. Не че очаквах да я намеря, но ми е жал за нея и…
Когато не можете да измислите какво да кажете, използвайте ръцете си. Този номер никога досега не ме е подвеждал и се надявах, че ще подейства за пореден път.
Грабнах смачканото одеяло и започнах да го сгъвам. От него изпадна нещо и то тупна шумно на земята.
— Реших да помогна с разтребването, а след това да видя дали мога да съм от полза в кухнята. Да му се не види! — възкликнах аз, когато оставих единия ъгъл на одеялото да се изплъзне между пръстите ми. — Извинявайте, госпожо Ричардсън, малко съм непохватна. Всички в Бъкшоу сме много разглезени.
Разпънах непохватно одеялото на пода, клекнах до него и започнах да го сгъвам наново. Под цветните му квадрати — и с тяло, разположено така, че да препречва гледката на Синтия — прокарах пръсти по килима.
Веднага го напипах: студен, плосък, метален предмет. С палеца си като пинцета го притиснах силно в дланта си. Стига да продължавах да движа ръце, всичко щеше да е наред. Така правеха фокусниците. По-късно щях да прибера предмета в джоба си.