— Но човек не бива да извива гръб и да плюе! — казваше старицата, а после сви лакирания си в червено пръст, при което и двете се изкискаха безсрамно.
През това време Догър седеше търпеливо на пейка под един тис със затворени очи и лека усмивчица по устните, а лицето му бе вдигнато към лятното слънце, поради което той приличаше на онези модерни месингови статуи на религиозна тематика.
Никой не ми обръщаше внимание. Бях сама.
Двукрилата врата на верандата на енорийската зала бе преградена с въже, на което висеше табела: Полицейско разследване — не преминавай.
Не преминах: заобиколих сградата отзад и влязох през един от изходите.
Вътре цареше непрогледен мрак. Знаех, че в дъното на коридора една врата води до залата. От дясната ми страна имаше няколко стъпала към сцената.
Чувах мъжки гласове, но въпреки че напрегнах слух с всички сили, не успях да доловя какво си говорят, орните кадифени завеси около сцената явно поглъщаха думите им.
След като не разбрах разговора и тъй като не исках да рискувам да ме хванат, че подслушвам, изкачих шумно стълбите.
— Ехо! — извиках. — Някой иска ли чай?
Инспектор Хюит стоеше сред кръг светлина и говореше със сержант Улмър и сержант Грейвс. Щом ме видя, той млъкна веднага и тръгна към мен през сцената зад кукления театър.
— Не бива да влизаш тук! Не видя ли надписа?
— Извинявайте — отвърнах, без да отговоря на въпроса му. — Влязох през задния вход.
— Отзад няма ли надписи, сержант? — обърна се инспекторът към Грейвс.
— Извинете, сър — каза сержантът с глуповата усмивка. — Веднага ще поставя.
— Твърде късно е. Белята вече стана — отвърна инспекторът.
Усмивката на сержант Грейвс се стопи и той сбърчи чело.
— Съжалявам, сър. Вината е моя.
— Е — продължи инспекторът, — понеже вече почти приключихме, не е чак толкова страшно. Но го имай предвид следващия път.
— Да, сър.
— А сега — обърна се инспекторът към мен, — кажи ми какво правиш тук. И не ми излизай с номера с чая.
От опит знаех, че е най-разумно да говоря честно с него — поне, когато отговарям на преки въпроси. Напомних си, че винаги можеш да помогнеш, без да си изливаш душата.
— Водех си записки по няколко въпроса.
Всъщност не си водех записки, но сега като се замисля, идеята беше чудесна. Довечера щях да се заема с това.
— Записки ли? Защо, за бога?
Понеже не измислих какво да отговоря, си замълчах. Не можех да му кажа, че според Догър бяхме станали свидетели на убийство.
— А сега, опасявам се, че трябва да те помоля да си тръгнеш, Флавия.
Още докато изричаше тези думи, аз се огледах отчаяно наоколо за нещо, за което да се хвана.
И изведнъж го видях! За малко да извикам от радост. Сърцето ми затуптя и едва се сдържах да не се разсмея, докато говорех:
— Едгар Алан По! — заявих аз. — „Откраднатото писмо“.
Инспекторът се взираше в мен, сякаш бях полудяла.
— Чели ли сте разказа, инспекторе? — попитах аз.
Дафи ни го прочете на глас на Бъдни вечер.
— Че кой не го е чел? А сега, ако обичаш…
— В такъв случай, помните къде беше скрито писмото: на полицата над камината — където всички го виждаха — завързано с мръсна синя панделка.
— Разбира се — отвърна инспектор Хюит с кратка, но доволна усмивка.
Посочих към дървения парапет на куклената сцена, намиращ се на по-малко от трийсет сантиметра над главата му.
— Токът изключен ли е? — попитах аз.
— Не сме идиоти, Флавия.
— Тогава — протегнах ръка почти до парапета може би трябва да кажем на викария, че сме намерили изгубената му велосипедна щипка.
Шестнайсет
Първоначално беше трудно да я различа. Черният метал върху боядисаното в черно дърво бе почти невидим. Ако не беше релефният слой от въглерод, изобщо нямаше да го забележа.
Черно на черен фон. Гордеех се със себе си.
Велосипедната щипка беше закачена на дървена летва, сякаш дървото беше глезен. Под нея минаваше електрически кабел, който свързваше ред копчета над сцената с цветните лампи на пода. Дори от мястото, на което стоях, виждах проблясъка на медна жица на мястото, на което изолацията на кабела бе изрязана.