— Татко — каза Фели и направо хвана бика за рогата, — запознай се с Дитер Шранц.
Татко, разбира се, като всички в Бишъпс Лейси, знаеше, че в околията работят германски военнопленници. Но до този момент никога не бе принуждаван да разговаря с някого от мъжете, които в салона в Бъкшоу все още наричаше Врага.
Той протегна ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, господине — каза Дитер и видях, че татко се смути от съвършения английски на немеца.
Ала преди да успее да отговори, Фели изстреля следващия залп:
— Поканих Дитер на чай. И той прие.
— Ако сте съгласен, разбира се — добави Дитер.
Татко изглеждаше слисан. Той извади очилата от джоба на жилетката си и започна да ги лъска с носната си кърпа. За щастие, тъкмо в този миг пристигна леля Фелисити.
— Разбира се, че е съгласен! Хавиланд не е злопаметен, нали, Хави?
Като на сън татко се огледа и каза, без да се обръща конкретно към някого:
— Какво странно време.
Незабавно се възползвах от този миг на объркване:
— Вие тръгвайте, не ме чакайте. Само ще се отбия да видя дали Ния е добре. После се прибирам право вкъщи.
И никой не понечи да ме спре.
Къщата на госпожа Малит беше сгушена в далечния край на Коблърс Лейн — тясна, прашна уличка, която минаваше на юг от главната улица и свършваше при няколко стъпала. Домът й беше уютно местенце с ружи в двора и с една рижа котка, дремеща на слънце. Алф — съпругът на госпожа Малит, седеше на пейка в двора дялкаше свирка от върбов клон.
— Я виж ти — каза той, когато ме видя на портата. — На какво дължим тази изумителна чест?
— Добро утро, господин Малит — поздравих и с лекота превключих на най-милия си и невинен глас. — Надявам се, че сте добре.
— Горе-долу, ако не броим проблемите ми с храносмилането. Понякога коремът ми подскача като кенгуру… друг път гори като Рим.
— Съжалявам да го чуя — отвърнах напълно искрено. Не само семейство Де Лус бяха подложени на кулинарните мъчения на госпожа Малит.
— Я пробвай — подаде ми дървената свирка Алф. — Да видим дали ще успееш да призовеш някоя фея.
Взех издялканото парче дърво и го допрях до устните си.
— Може би е по-добре да не свиря. Не искам да събудя Ния.
— Ха! Не се притеснявай. Тя си тръгна още преди изгрев.
— Как така?
Бях стъписана. Как може да си е тръгнала?
— Къде? — попитах аз.
— Бог знае — сви рамене господин Малит. — Може да се е върнала в Кълвърхаус, а може и да не е. Само това знам. А сега, пробвай свирката.
Надух свирката и от нея излезе висок, пронизителен вой.
— Вълшебен звук — казах аз и му я подадох.
— Подарявам ти я. Направих я за теб. Досетих се, че ще наминеш.
— Страхотно! — отвърнах, защото знаех, че това се очаква от мен.
Докато вървях обратно към Бъкшоу, се замислих колко подобен бе животът ми на този на свещениците от романите на Антъни Тролъп, които като че ли по цял ден притичваха от манастира до дома на викария и от селото до двореца на епископа като черни бръмбари, пъплещи напред-назад в зелен лабиринт. Прочетох „Настоятелят“ по време на един от неделните следобеди за задължително четене, а няколко седмици по-късно прегледах отгоре-отгоре и „Барчестърски кули“.
Трябва да си призная, че тъй като в книгите му нямаше герои от моята възрастова група, писанията на Тролъп не ми бяха особено интересни. Честно казано, идеше ми да повърна от повечето от спаружените му свещеници например. Героят, с когото се идентифицирах най-много, беше госпожа Пруди — тираничната съпруга на страхливия епископ, която знаеше какво иска и в повечето случи го получаваше. Ако тя се интересуваше и от отрови, щеше да стане любимият ми литературен герой.
Макар Тролъп да не го е казал изрично, за мен нямаше съмнение, че госпожа Пруди е израснала в дом с две по-големи сестри, които са я тормозили.
Защо Офелия и Дафни ме ненавиждаха толкова? Дали защото Хариет ме е мразила, както твърдяха те? Дали е страдала от следродилна депресия, когато е паднала от онзи връх в Тибет?
Накратко, въпросът беше: Аз ли съм я убила?
Татко смяташе ли, че съм виновна за смъртта й?
Блясъкът на деня помръкна, докато крачех унило по уличките. Дори мисълта за смъртта на Рупърт и хаосът след нея не ме ободриха.
Надух два пъти върбовата свирка, но от нея излезе звук като на малка кукувичка, паднала от гнездото си която плачеше тъжно за майка си. Пъхнах я в джоба и продължих да се тътря.