— А сега, скъпа — каза леля, когато най-сетне подредихме принадлежностите за рисуване по неин вкус, — е време да си поговорим малко. Тук поне никой няма да ни чуе… освен пчелите и водните плъхове.
Погледнах я изумено.
— Сигурно си мислиш, че не знам нищо за начина ти на живот.
Научила съм се да съм крайно предпазлива с подобни изказвания: последиците щяха да са неописуеми и докато не видех накъде ще тръгне разговорът, щеше да е най-добре да си мълча.
— Напротив — продължи леля. — Навярно много добре знам как се чувстваш: колко си самотна, изолирана, по-големите ти сестри, заетият ти баща…
Понечих да й кажа, че греши, когато изведнъж осъзнах, че мога да обърна в своя полза предстоящия разговор.
— Да — отвърнах, загледах се във водата и примигнах, сякаш за да преглътна сълзите си. — Понякога е трудно да…
— Точно това казваше и майка ти за живота в Бъкшоу. Помня как идваше тук през лятото, като момиче както правех и аз преди нея.
Не беше лесно да си представя леля Фелисити като момиче.
— Не ме гледай така изненадано, Флавия. Като млада тичах необуздано тук на острова като индианска принцеса. Бях се кръстила Му-ну-тонова. Отмъквах си парчета говеждо от килера и си представях, че готвя кучешко месо на огън, запален с триене на клечки или огниво.
По-късно, въпреки голямата разлика във възрастта ни, с Хариет станахме големи приятелки. Наричахме се „Низвергнатите“. Идвахме тук, на острова, и си говорехме. Веднъж, когато не се бяхме виждали от много дълго време, седяхме тук цяла нощ, чак до изгрев-слънце. Чичо Тар изпрати Пиерпойнт, стария иконом, да ни донесе бисквити и желе. Видял ни през прозорците на лабораторията си и…
— Каква беше Хариет? — прекъснах я аз.
Леля Фелисити мацна една черна черта на платното, която предположих, че трябва да изобразява ствола на някой от кестените на алеята.
— Беше точно като теб. Както ти е добре известно.
Преглътнах.
— Наистина ли?
— Разбира се! Как може да не знаеш?
Можех да занимая слуха й с ужасяващите истории, които Фели и Дафи ми разказваха, но реших да не го правя.
„Мълчанието е злато“ ми каза веднъж Догър, когато му зададох един много личен въпрос за татко. „Мълчанието е злато“, отвърна той и се обърна обратно към струга, а аз не се осмелих да го попитам на колко точно злато се равнява мълчанието.
Тогава промърморих нещо незадоволително, а сега се усетих, че правя същото.
— Мили боже, дете! Ако искаш да видиш майка си, просто се огледай в огледалото. Ако искаш да знаеш какъв е бил характерът й, виж себе си. Толкова приличаш на нея, че ме побиват тръпки.
Е, щом казва.
— Чичо Тар ни канеше в Бъкшоу всяко лято — продължи леля, която или не забеляза, или реши да не обръща внимание на пламналото ми лице. — Той имаше някаква странна идея, че присъствието на млади хора от женски пол в къщата поддържа някакво химично равновесие — разправяше нещо за връзките и неподозираната полова двойственост на въглеродната молекула. Тар де Лус беше луд като Мартенския заек, но въпреки това бе много мил стар господин.
Хариет, разбира се, му беше любимката; може би защото така и не й омръзна да седи на висок стол в онази воняща лаборатория и да води бележките му, докато той й диктуваше. Наричаше я „Моята избухлива помощничка“. Това било тяхна шега: веднъж Хариет ми разказа, че той имал предвид зрелищен експеримент, който ако се объркал, можел да заличи Бъкшоу, а да не говорим за Бишъпс Лейси и околността. Но ме накара да се закълна, че няма да го споменавам пред никого. Дори не знам защо ти разказвам тази история.
— Изследвал е разграждането на азотен пентаоксид — обясних аз. — Тази реакция впоследствие довела до разработването на атомната бомба. Сред документите му има няколко писма от професор Арениус от Стокхолм, от които се разбира ясно с какво са се занимавали.
— А ти, както се и очакваше, остана да продължиш делото му.
— Моля?
— Да продължиш да носиш славното име Де Лус. Където и да те отведе това.
Интересна мисъл; досега не ми беше хрумвало, че името на човек може да му служи за компас.
— И накъде да тръгна? — попитах малко притеснено.
— Потърси вдъхновение. Остави интуицията да бъде твоя полярна звезда.
— Опитвам се — отвърнах аз.
Сигурно се струвах на леля Фелисити като селския идиот.