— Знам, скъпа. Чувам някои неща за заниманията ти. Като например онзи ужасяващ случай с Бънпени или както там се казваше.
— Боунпени — поправих я аз. — Хорас. Той умря ето там.
Посочих отвъд езерото към стената на зеленчуковата градина.
Леля Фелисити продължи да говори, без да ми обърне внимание.
— Не позволявай неволите да те пречупят. Запомни това. За другите може да остане незабелязано, но ти ще разбереш какво е призванието ти така ясно, сякаш е бяла нарисувана линия на пътя. И трябва да го следваш, Флавия.
— Дори това да доведе до убийство? — попитах с внезапен прилив на смелост.
С четка, протегната на една ръка разстояние, леля рисуваше под тъмната сянка на едно дърво.
— Дори тогава.
Поседяхме мълчаливо няколко секунди — леля Фелисити мацаше по платното без особено вълнуващ резултат, — след което тя заговори:
— Дори да не запомниш друго, не забравяй следното: вдъхновението, което не идва отвътре, е като топлината във фурна. На нея могат да се опекат прилични кифлички. Но вдъхновението, което струи отвътре, е като вулкан: то променя света.
Искаше ми се да протегна ръце към този стар чалнат прилеп с костюм като на Джордж Бърнард Шоу и да го прегърна толкова силно, че да го задуша. Но не го направих. Не можех.
Аз бях Де Лус.
— Благодаря, лельо Фелисити — казах и станах. — Страшна си.
Седемнайсет
Пиехме чай в библиотеката. Госпожа Малит влезе и излезе, като остави след себе си огромен поднос с торта „Джени Линд“ и курабийки със стафиди. Попитах я шепнешком за Ния, но тя ми отговори със свиване на рамене и сбърчи чело, за да ми напомни, че в момента е на работа.
Фели седеше на пианото. Не бяха минали и три минути преди Дитер да попита любезно коя от нас свири, а Фели му отговори с изчервяване. Сега, след достатъчно молби и увещания, тя тъкмо започваше втората част от Патетичната соната на Бетовен.
Произведението беше прекрасно, мелодията затихваше и после отново се извисяваше като копнеж, а аз си спомних, че именно това произведение бе свирил Лори Лорънс в „Малки жени“, докато в същото време под прозореца се отдалечаваше Джо, която бе отказала предложението му за брак, и се зачудих дали Фели не беше избрала сонатата подсъзнателно.
Татко тактуваше замечтано с палец по ръба на чинийката си, която държеше в прекрасно равновесие в дланите си. Понякога, без конкретна причина, ме заливаше силна вълна на обич — или поне на уважение — към него, а сега бе един от тези моменти.
В ъгъла Дафи се беше свила като котка на един фотьойл, още погълната от „Анатомия на меланхолията“, а леля Фелисити седеше доволно край прозореца и правеше някакви сложни движения с чифт игли и топка прежда, жълта като сяра.
Изведнъж забелязах, че Дитер е прехапал устна, а в ъгълчето на окото му блестеше. Почти се бе разплакал и се опитваше да скрие този факт.
Колко жестоко от страна на тази вещица Фели да избере толкова тъжно и емоционално произведение: мелодия на Бетовен, която само можеше да напомни горчиво на германския ни гост за родината му.
Но в същия миг сестра ми спря рязко и скочи от стола.
— О, извинявай! — каза смутено. — Не исках…
И видях, че може би за пръв път в живота си, тя наистина бе притеснена. Фели се спусна към Дитер, извади носната си кърпичка, а той — вечна му слава — я взе.
— Не, не се извинявай — отвърна гостът и избърса очи. — Просто…
— Дитер — изненадващо се обадих аз, — разкажи ни как те плениха. Умирам си да разбера. Много се интересувам от история.
Настана такава тишина, че муха да бе бръмнала на Антарктида, щеше да се чуе.
— Флавия! — опомни се най-накрая татко, но беше твърде късно да произведе желания ефект.
Дитер вече се усмихваше. Стори ми се, че изпита облекчение, задето приключихме със сълзливата тема.
— Разбира се! От пет години чакам някой да ме попита, но никой не го прави. Вие, англичаните, сте истински джентълмени… дори и дамите.
Леля Фелисити му хвърли лъчезарен одобрителен поглед.
— Но — добави Дитер — трябва да ви предупредя, историята е дълга. Сигурни ли сте, че искате да я чуете?
Дафи затвори книгата си и я остави настрани.
— Обожавам дългите истории — заяви тя. — В същност, колкото по-дълги, толкова по-добре.
Дитер застана на чергата пред камината и облегна лакът на полицата. Почти си го представях в ловна хижа в Шварцвалд.