— Мисля, че мога спокойно да кажа, че бях свален в Англия заради сестрите Бронте — започна той.
Свален ли? Това беше нещо ново! Цялата бях в слух.
Очите на Дафи се разшириха мигновено като порцеланови топки за брава и дори татко изправи гръб.
— Мили Боже! — промърмори той.
— Като момче бях разглезен, признавам си — продължи Дитер. — Бях единствено дете, отгледано в заможно семейство от Kinderpflegerin — гувернантка.
Както вече споменах, баща ми е издател, а майка ми — археолог. Макар и двамата, предполагам, да са ме обичали много, те бяха толкова погълнати от заниманията си, че всичко, свързано с „момчето“, бе оставено в ръцете на Друзила. Така се казваше гувернантката — Друзила. Тя обожаваше английските романи. Гълташе книгите така, както китовете поглъщат планктон. Никога не я видях без книга в ръка. Всъщност тя ме научи да чета, още докато си смучех палеца.
Друзила, естествено, беше чела всички книги на сестрите Бронте: „Брулени хълмове“, „Джейн Еър“, „Уилдфел Хол“ — знаеше ги почти наизуст.
Струва ми се, че бях малко влюбен в нея и си мислех, че ще я накарам да ме обикне, като чета на глас любимите й романи на английски.
И така станах англофил. От онзи момент нататък исках да чета само английски книги: Дикенс, разбира се, и Конан Дойл; Джейн Остин и Томас Харди. Когато пораснах малко, Друзила ми подари за Коледа абонамент за английските „Списание за момчета“ и „Чъмс“. Когато навърших дванайсет години, вече бях по-голям англичанин и от момчетата в Брикстън!
После се появи радиото. От статиите в „Чъмс“ и с помощта на един свой съсед съученик — казваше се Волфганг Цандер — успях да сглобя простичък приемник, с който хващахме излъчванията на Би Би Си.
С Волфганг страшно си падахме по електрически приспособления. Първо направихме захранван с батерия звънец за врата; след това си измайсторихме телефон от моята до неговата стая, като жицата опънахме по покривите и по дърветата.
Дълго след като родителите ни заспяха, обвитата с памук жица високо в клоните жужеше до късни доби от оживените ни разговори. Почти по цяла нощ говорехме, разбира се, за радиото, но и за английски книги, защото Волфганг също се интересуваше от английска литература и особено от сестрите Бронте.
Въображението на подрастващите е мощна сила и може би с Волфганг си представяхме, че сме рицари на кръглата маса, които някой ден ще препуснат от тевтонската си крепост да спасят сестрите Бронте: тези бледи девойки — чиито имена доказваха, че са дъщери на бога на гръмотевиците, — които чудовище бе пленило и затворило в студена каменна кула на север.
— Освен това — добави той, — има нещо в безпомощните девойки, израсли във влажни страни, което кара всеки юноша да пожелае да ги отведе и да се ожени за тях.
Дитер замълча, за да остави думите му да постигнат ефекта си, и ни огледа с блеснали очи един по един.
В този миг осъзнах шокирана, той си мислеше, че е открил своите сестри Бронте у Фели, Дафи и мен; а Бъкшоу е неговата каменна кула. Ние бяхме Шарлот, Емили и Ан!
А трите седяхме зяпнали като кучета.
Мислите ми препускаха, докато Дитер продължи разказа си:
— Но порастваме твърде бързо — въздъхна той. — Твърде бързо започваме да се радваме на света на възрастните, ала се сблъскваме и с проблемите им.
Винаги има една възраст, в която момчетата откриват летенето, а при мен това се случи рано. Родителите ми ме записаха в НПК — Националсоциалистическия пилотски корпус — и когато бях четиринайсетгодишен, изведнъж се озовах сам зад контролното табло на учебния самолет като ястреб в небето над Васеркупе сред хълмовете на планината Рьон.
Погледнати от въздуха, тези планини, макар и с доста различен геоложки състав, на места приличат удивително на мочурищата в Северен Йоркшир.
— Откъде знаеш? — попита Дафи.
— Дафни! — възкликна татко. Суровият му поглед добави: „дръж се прилично“.
— Да не би да знаеш, защото си бомбардирал Шефилд?
При този въпрос настъпи смутена тишина. Колко смело от нейна страна! Дори аз не бих попитала Дитер за въздухоплавателните му дейности над Англия, макар да трябва да си призная, че преди няколко минути и на мен ми мина през ум точно този въпрос.
— Защото — добави сестра ми, — ако си го направил, трябва да ни кажеш.
— Тъкмо щях да стигна дотам — отвърна тихо Дитер и продължи разказа си, без да му мигне окото.