— Когато избухна войната и ме прехвърлиха в Луфтвафе, носех със себе си малки английски издания на „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“, увити грижливо в бял копринен шал за летене на дъното на раницата ми, рамо до рамо със стихосбирки на лорд Байрон и Шели.
Реших, че щом войната свърши, ще се запиша в университет, може би дори в Оксфорд, тъй като вече владеех езика, където да следвам английска литература. Щях да завърша две специалности и да започна работа като учител в някое от големите държавни училища и да завърша дните си като уважаван учител, нещо като вашия господин Чипс.
Казвах си: „Сбогом, хер Шранц“. Но Съдбата ми бе отредила друга участ. Получих заповед веднага да замина за Франция.
Явно баща ми се бе срещнал случайно със свой стар познат в Берлин: човек с висок пост в министерството, който можел да уреди почти всичко, което пожелаеш. Баща ми искаше синът му да лети с бомбардировач. Името му да влезе във вестниците, а не син, който стои със забит нос в книгите — при това в английски книги.
Но преди да успея да възразя, се озовах разпределен в разузнавателен отряд, Луфтвафе III, с щаб във Франция, близо до Лил.
Летяхме с „Месершмит Бф 110“ — апарат с два двигателя, с прякор Zerstörer.
— „Разрушителят“ — обясни горчиво Дафи. Понякога беше доста заядлива.
— Да — отвърна Дитер. — Разрушителят. Тези самолети обаче бяха специално пригодени за разузнавателни цели. Не носехме бомби.
— Били сте шпиони — рече Дафи. Бузите й бяха поруменели, но не можех да разбера дали от гняв, или от вълнение.
— Да, ако искаш го наричай шпиониране — съгласи се Дитер. — По време на войната и двете страни използваха шпиони.
— Той е прав, Дафи — намеси се татко.
— Та, както казвах — продължи Дитер, след като хвърли поглед към Дафи, — „Разрушителят“ беше самолет с два двигателя и съответно екипаж от двама души: пилот и помощник-пилот, който беше свързочник, навигатор или стреляше със задната картечница в зависимост от мисията.
През първия си ден там вървях към палатката за съвещания, когато един Oberfeldwebel — старши-сержант от военновъздушните сили — с летателни ботуши, тропна с пети и извика „хер Хауптман! Хийтклиф!“. Това, естествено, беше старият ми приятел Волфганг Цандер.
Озърнах се бързо, за да видя дали не го е чул и някой друг, тъй като не се допускаше фамилиарно отношение между различните по ранг длъжности. Но наоколо нямаше никого.
Здрависахме се радостно. „Аз ще съм ти навигатор“, засмя се Волфганг. „Казаха ли ти вече? От всички наземни навигатори, само мен избраха да се понеса в небесата с тенекиения ти дракон.“
Макар да се радвах да го видя, трябваше да бъдем дискретни. Разработихме си цял куп стратегии — почти като любовници в роман от XVIII в.
Отивахме до самолета, като от време на време сочехме по нещо с пръст, клякахме под корпуса, сякаш обсъждаме кабелите, но, разбира се, говорехме почти само за английски романи. Ако някой се приближеше, бързо сменяхме темата от Харди на Хитлер.
По време на един от тези технически прегледи на самолета, се роди великият ни план. Не помня дали идеята хрумна първо на Волфганг, или на мен.
Тъкмо заобикаляхме опашката на „Кати“ — името, което едва прикрито бяхме изписали на носа на самолета, — когато изведнъж единият от нас, мисля, че беше Волфганг… или пък може и аз да съм бил… каза: „Дали пиренът е цъфнал в блатото Хоуърт?“
Всичко стана просто ей така. След няколко секунди жребият, както е отбелязал Юлий Цезар, бе хвърлен.
И тогава, сякаш чакала до вратата, Съдбата се намеси. Два дни по-късно ни пратиха към цел в Южен Йоркшир: железопътно депо и фабрика за производство на велосипеди, за която подозирахме, че всъщност прави двигатели за „Ролс-ройс“. Трябваше само да направим снимки. „Нищо работа“, както казват момчетата от Кралските военновъздушни сили на Англия. Идеална възможност да доставим лично малкия си подарък.
Полетът над Ламанша мина спокойно и поне този път не ни преследваха вражески самолети. Времето беше прекрасно, а двигателите на „Кати“ мъркаха като две огромни доволни котки.
Пристигнахме при целта навреме — „на секундата“, както казвате вие — и направихме снимките. Щрак! Щрак! Щрак! И приключихме. Изпълнихме мисията си! През следващите двайсет и пет минути можехме да правим каквото си поискаме.
Домът на енорийския свещеник в Хоуърт се намираше на по-малко от десет километра на северозапад, а с нашата скорост от триста мили в час щеше да ни отнеме само двайсет минути.