Между приятелите на господин дьо Курсил, които постоянно идваха в замъка, имаше един бивш кавалерийски офицер, вдовец, особен човек, нежен и груб, способен на най-смели решения, господин дьо Бурневал, чието име нося. Той беше висок, сух здравеняк, с големи черни мустаци. Аз много приличам на него. Този човек беше чел много и разсъждаваше съвсем различно от своята класа. Неговата прабаба била приятелка на Ж. Ж. Русо и човек би казал, че той бе наследил нещо от тази връзка на прабабата. Знаеше наизуст „Обществения договор“, „Новата Елоиз“ и всички онези философски книги, които отдалеч подготвиха бъдещото разрушаване на нашите древни обичаи, на нашите предразсъдъци, на нашите отживели закони и на глупавия ни морал.
Изглежда, той обикнал майка ми и е бил обикнат от нея. Тази връзка останала толкова скрита, че никой не я подозирал. Навярно нещастната жена, изоставена и тъжна, се е привързала към господин дьо Бурневал с всичката сила на своето отчаяние и в отношенията си с него възприела неговия начин на мислене, теориите му за свободното чувство, за дързостта на свободната любов, но понеже била толкова боязлива, че никога не се осмелявала да говори високо, всичко това било спотаено, потиснато в сърцето й, което никога не се отвори.
Двамата ми братя бяха груби с нея като баща си. И свикнали да я виждат незачитана в къщата, никога не проявиха нежност, а се отнасяха с нея като със слугиня.
Аз бях единственият й син, който я обичаше истински и когото тя обичаше.
Тя умря. Тогава аз бях на осемнадесет години. Трябва да добавя, за да разберете това, което се случи по-нататък, че на мъжа й беше назначено опекунство, подялбата на имуществата бе направена в полза на майка ми и тя, благодарение на гъвкавостта на закона и предаността на един умен нотариус, беше запазила правото да остави завещание по своя воля.
И тъй, предупредиха ни, че при нотариуса има завещание и ни поканиха да присъствуваме на четенето му.
Спомням си всичко, сякаш беше вчера. То бе тържествена, драматична, смешна, удивителна сцена, причина за която беше посмъртният бунт на тази покойница, нейният вик за свобода, отмъщението от дъното на гроба на тази мъченица, която бе смазана приживе от нашите нрави и която от затворения си гроб надаваше отчаян зов за независимост.
Онзи, който се мислеше за мой баща, един едър, дебел червендалест човек, приличен на касапин, и братята ми, двама яки младежи по на двадесет и двадесет и две години, чакаха спокойни на столовете си.
Господин дьо Бурневал, поканен да се яви, влезе и седна зад мене. Беше стегнат в редингот, много блед и често хапеше мустаците си, вече леко посивели. Той без съмнение очакваше онова, което щеше да се случи.
Нотариусът заключи вратата с две превъртвания на ключа и започна четенето, след като разпечата пред нас запечатания с червен восък плик, чието съдържание не знаеше.
Изведнъж приятелят ми млъкна, стана, отиде да вземе от писалището си една стара хартия, разгъна я, целуна я продължително и поде:
— Ето завещанието на многообичаната ми майка:
„Аз долуподписаната Анна-Катрин-Женвиев-Матилд дьо Круалюс, законна съпруга на Жан-Леополд-Жозеф-Гонтран дьо Курсил, здрава телесно и душевно, тук изразявам последната си воля.
За деянието, което ще извърша, моля за прошка най-напред бога, а после милия си син Рьоне. Считам своето дете достатъчно великодушно, за да ме разбере и ми прости. Аз страдах цял живот. Мъжът ми се ожени за мен по сметка, а после в брака бях презирана, незачитана, потискана и непрекъснато мамена.
Прощавам му, но не му дължа нищо.
По-големите ми синове не ме обичаха никак, не бяха нежни с мене и отношенията им към мен съвсем не бяха като към майка.
Докато бях жива, аз бях за тях това, което трябваше да бъда; след смъртта си не им дължа вече нищо. Кръвните връзки не съществуват без постоянна, всекидневна обич. Неблагодарният син е по-лош от чуждия човек, той е престъпник, защото няма право да бъде безразличен към майка си.
Винаги съм треперила от хората, от техните несправедливи закони, от нечовешките им нрави, нечестните им предразсъдъци.
От бога не се страхувам вече. Мъртва, аз отхвърлям от себе си срамното притворство; осмелявам се да кажа това, което мисля, да призная и да разкрия тайната на сърцето си.
И тъй, аз оставям за съхранение на своя многообичан любим Пиер-Жермен-Симон дьо Бурневал цялото си състояние, с което законът ми позволява да разполагам, за да бъде предадено после на милия ни син Рьоне.
Този завет е определен още по-точно в нотариален акт.
И пред върховния Съдия, който ме чува, заявявам, че бих проклела небето и битието, ако не бях срещнала дълбоката, предана, нежна, неразривна обич на своя любим, ако не бях разбрала в обятията му, че Творецът е създал съществата, за да се обичат, да си помагат, да се утешават и да плачат заедно в часове на горчивина.