Тя дойде отново, запозна се с родителите и започна да идва всеки ден, с джобове, пълни с лакомства и монети.
Казваше се госпожа Анри д’Юбиер.
Като пристигна една сутрин, тя слезе заедно с мъжа си и без да се спира при дечурлигата, които я познаваха вече добре, влезе в селската къща.
Те бяха там, тъкмо цепеха дърва за чорбата; изправиха се съвсем изненадани, подадоха им столове и зачакаха. Тогава младата жена подхвана с пресекнал, треперещ глас:
— Добри хора, идвам при вас, защото бих желала много… бих желала много да взема със себе си вашето… вашето момченце.
Смаяни и забъркани, селяните нищо не отговориха.
Тя си пое дъх и продължи:
— Ние нямаме деца, сами сме, мъжът ми и аз… Бихме го отгледали, съгласни ли сте?
Селянката започваше да разбира. Тя попита:
— Искате да ни вземете Шарло? А не, дума да не става!
Тогава господин д’Юбиер се намеси:
— Жена ми се изрази зле. Ние искаме да го осиновим, но той ще идва да ви вижда. Ако върви добре, както всичко ни кара да мислим, той ще бъде наш наследник. Ако имаме случайно деца, ще дели наравно с тях. Но ако не оправдае грижите ни, когато стане пълнолетен, ще му дадем една сума от двадесет хиляди франка, която веднага ще бъде предадена на някой нотариус на негово име. И тъй като помислихме и за вас, определихме ви една рента от сто франка месечно, докато сте живи. Разбрахте ли добре?
Страшно разгневена, селянката се беше изправила.
— Искате да ви продадем Шарло? А, не! Иска ли се такова нещо от майка? А, не! Та това ще бъде страшно нещо!
Мъжът, строг и замислен, не казваше нищо, но одобряваше думите на жена си с постоянно кимане с глава.
Госпожа д’Юбиер започна отчаяна да плаче и като се обърна към мъжа си със сподавен от ридания глас, с глас на дете, чиито всички обикновени желания се удовлетворяват, промълви:
— Те не искат, Анри, те не искат!
Тогава направиха последен опит.
— Но, приятели, помислете за бъдещето на вашето дете, за щастието му!
Селянката ядосана го прекъсна:
— Видяхме, чухме, обмислихме. Хайде вървете си и да не ви виждам вече тъдява. Може ли да се иска да се вземе тъй дете!
Тогава госпожа д’Юбиер, като излизаше, се сети, че най-малките бяха две, и попита през сълзи, с настойчивостта на упорита, разглезена жена, която никога не иска да чака:
— А другото малко не е ли ваше?
Татко Тюваш отговори:
— Не, то е на съседите, ако искате, можете да отидете и у тях.
И се прибра в къщи, където кънтеше негодуващият глас на жена му.
Валенови бяха на трапезата и бавно ядяха порязаници хляб, който пестеливо мажеха с по малко масло, вземано с върха на ножа от паницата, сложена между двама им.
Господин д’Юбиер повтори предложенията си, но по-убедително, с по-голяма ораторска предпазливост и хитрост.
Селянинът и селянката клатеха глави в знак на отказ, но когато научиха, че ще получават по сто франка на месец, се спогледаха, посъветваха се с очи, доста разколебани.
Дълго време мълчаха, измъчвани, нерешителни. Най-после жената попита:
— Що ще речеш, мъжо?
Той изрече важно:
— Казвам, че не е за отказ.
Тогава госпожа д’Юбиер, която трепереше от тревога, им говори за бъдещето на малкия, за щастието му, за парите, които той би могъл да им даде по-късно.
Селянинът запита:
— Рентата от хиляда и двеста франка ще бъде ли обещана пред нотариуса?
Господин д’Юбиер отвърна:
— Но, разбира се, още утре.
Жената, която размишляваше, поде:
— Сто франка на месец съвсем не са достатъчни, за да се лишим от малкия; то ще почне да работи след някоя година туй дете; трябват ни сто и двайсет франка.
Госпожа д’Юбиер, потропвайки с крака от нетърпение, се съгласи веднага и понеже искаше да вземе детето, даде им сто франка подарък, докато мъжът й пишеше нещо. Кметът и един съсед, извикани веднага, послужиха за доброволни свидетели.
А младата жена, сияеща, отнесе разревалото се хлапе, както се отнася желана играчка от някой магазин.
Тювашови я гледаха от вратата си мълчаливи, строги и може би съжаляваха, задето бяха отказали.
Не се чу да се говори вече нищо за малкия Жан Вален.
Родителите ходеха всеки месец при нотариуса да си получат сто и двадесетте франка. Скараха се със съседите си, защото стрина Тюваш ги тормозеше с клеветите си, като непрекъснато повтаряше от врата на врата, че човек трябва да бъде изрод, за да продаде детето си, че това е ужасно, гнусно, позорно.