Понякога тя нарочно вземаше на ръце своя Шарло и му викаше, като че ли ще я разбере:
— Не те продадох аз тебе, не те продадох, момченцето ми. Аз не си продавам децата. Не съм богата, но не си продавам децата.
Минаха години и години и всеки ден беше все тъй: груби намеци, крещене пред вратата, така че да чуят в съседната къща. Най-после стрина Тюваш почна да мисли, че е най-добрата в цялото село, защото не е продала Шарло. И тези, които говореха за нея, казваха:
— Знам, изкушението е било голямо, но както и да е, тя постъпи като добра майка.
Сочеха я за пример, а Шарло, почващ осемнадесетата си година, възпитан с тази мисъл, която му повтаряха непрекъснато, сам се смяташе за нещо повече от другарите си, понеже не бяха го продали.
Валенови преживяваха добре благодарение на рентата. Нестихващата ярост на Тювашови, които останаха бедни, произлизаше именно оттам.
Големият им син замина да служи. Вторият умря. Шарло остана сам да се мъчи със стария си баща, за да изхранва майката и двете си по-малки сестри.
Той почваше двадесет и първата година, когато една сутрин разкошен файтон спря пред двете колиби. Млад господин със златна верижка на часовника слезе, като подаде ръка на стара дама с побелели коси. Старата дама му каза:
— Тук е, детето ми, втората къща.
И той влезе в къщурката на Валенови като у дома си.
Старата майка переше престилките си, недъгавият баща дремеше край огнището. И двамата вдигнаха глави, а младият мъж каза:
— Добър ден, татко, добър ден, мамо.
Те се изправиха изплашени. От вълнение селянката изпусна сапуна си във водата и промълви:
— Ти ли си, детето ми? Ти ли си, детето ми?
Той я прегърна и целуна, повтаряйки:
— Добър ден, мамо.
През това време старият, целият разтреперан, каза с обикновения си спокоен тон:
— Ето че се върна, Жан! — като че ли го беше виждал преди месец.
А когато се опознаха, родителите пожелаха веднага да разведат синчето си из селото, за да го покажат. Заведоха го при кмета, при помощник-кмета, при свещеника, при учителя.
Застанал пред вратата на колибата си, Шарло го видя да минава.
На вечеря той каза на старите:
— Колко глупави сте били, за да оставите да вземат малкия на Валенови!
Майка му упорито отвърна:
— Не искахме да продадем детето си!
Бащата не каза нищо.
Синът поде:
— Не е нещастие да те пожертвуват така.
Тогава чичо Тюваш каза ядосан:
— Да не ни упрекваш, че те задържахме?
А младежът каза грубо:
— Да, упреквам ви, защото сте големи глупаци! Родители като вас са нещастие за децата си. Заслужавате да ви напусна.
Клетата жена плачеше над паницата си. Тя стенеше, преглъщайки лъжиците супа, половината от която разливаше.
— Ето, трепи се да отглеждаш деца!
Тогава момъкът отговори троснато:
— Предпочитам да не съм се раждал, отколкото да бъда туй, което съм. Като видях другия преди малко, сърцето ми се обърна и си казах: „Ето какъв щях да бъда сега!“
Той стана.
— Вижте, чувствувам, че ще направя по-добре да не оставам тук, защото ще ви натяквам за това от сутрин до вечер и ще направя живота ви непоносим. Това нещо няма никога да ви простя!
Двамата старци мълчаха смазани, просълзени.
Той поде:
— Не, тази мисъл ще бъде много тежка. Предпочитам да отида да търся прехраната си другаде.
Отвори вратата. Вътре нахлу шум от гласове. Валенови празнуваха със завърналото се дете.
Тогава Шарло тропна с крак, обърна се към родителите си и извика:
— Простаци такива! — и изчезна в нощта.
Ги дьо Мопасан
Свети Антоний
На Кс. Шарм
Наричаха го Свети Антоний, защото се казваше Антоний, а може би и защото беше безгрижен, веселяк, шегобиец, похапваше си добре, сръбваше си порядъчно и задиряше слугините, при все че бе минал шестдесетте години.
Той беше едър селянин от провинцията Ко, червендалест, широкоплещест, с голям корем, кацнал на дълги крака, които изглеждаха много тънки за дебелото му тяло.
Вдовец, той живееше сам със слугинята и двама ратаи в чифлика си, който управляваше като добър стопанин, грижлив за своите проценти, вещ в сделките, в отглеждането на добитъка и в обработването на земята. Двамата му сина и трите му дъщери бяха оженени добре и живееха в околността и по веднъж в месеца идваха да вечерят с баща си. Силата му беше прочута из цялата околия, станала беше пословична и хората казваха: „Силен като Свети Антоний.“