По време на пруското нашествие Свети Антоний обещаваше в кръчмата, че ще изяде цяла армия, защото като истински нормандец, той беше самохвалко, страхливичък и дърдорко. Удряше с юмрук по дървената маса, тя подскачаше, а големите и малки чаши играеха по нея. Със зачервено лице и лукав поглед, с престорения гняв на веселяка той крещеше:
— Ще трябва да изям някого, дявол да го вземе!
Разчиташе, разбира се, на това, че прусаците няма да дойдат до Танвил, но когато научи, че са в Рото, не излезе вече от къщи, а непрекъснато дебнеше пътя от кухненското си прозорче, като всеки миг очакваше да види да минават щикове.
Една сутрин, както ядеше супа със слугите си, вратата се отвори и кметът на общината бай Шико се появи, последван от войник с черна каска с меден връх. Свети Антоний подскочи и всички го загледаха — очакваха да съсече прусака. Но той стисна само ръката на кмета, който му каза:
— Ето един и за тебе, Свети Антоний. Дойдоха тая нощ. Но не прави глупости, имай предвид, че както казват, ще разстрелват и за най-малкото нещо и ще изпогорят всичко. Предупреден си значи. Дай му да яде, добър момък изглежда. Сбогом, отивам при другите. Има за всички — и си излезе.
Дядо Антоний, пребледнял, погледна прусака си. Той беше едър момък, тлъст, бял, със сини очи, с руса коса, брадат чак до ябълчните кости, изглеждаше глупавичък, свенлив и добродушен. Лукавият нормандец веднага схвана това и успокоен, му направи знак да седне. После го попита:
— Искате ли супа?
Чужденецът не разбра. Тогава Антоний стана изведнъж смел и като му тикна под носа пълна чиния, каза:
— На, излапай това, дебело прасе!
Войникът отговори „ja“ и заяде лакомо, а тържествуващият чифликчия, почувствувал, че честта му е възстановена, смигаше на слугите, които правеха странни гримаси, обзети едновременно от страх и от желание да се смеят.
Когато прусакът изгълта супата, Свети Антоний му поднесе втора, той и нея омете, но се отдръпна пред третата, която чифликчията искаше да го накара да изяде насила, като повтаряше:
— Хайде, натъпчи и това в корема си! Ще се угоиш и ще има защо, хайде, прасето ми.
А войникът, като разбираше само, че искат да го накарат да яде до насита, се смееше самодоволно и правеше знак, че стомахът му е пълен.
Тогава Свети Антоний съвсем се отпусна, потупа го по корема и извика:
— Пълен ли е търбухът на прасето ми?
Но изведнъж се запревива почервенял, като че ли щеше да припадне и не можеше вече да говори. Хрумнало му беше нещо и щеше да се задуши от смях.
— Така, така, Свети Антоний и прасето му. Ето ми прасето!
И тримата ратаи почнаха да се кискат.
Старият беше толкова доволен, че накара да донесат ракия, от хубавата, от най-лютата, и почерпи всички. Чукаха се с прусака, който цъкна с език, за да изрази удоволствието си и да покаже, че ракията е прекрасна. И Свети Антоний му крещеше в лицето:
— Е, това се казва ракия. У вас не я пиеш такава, нали, прасето ми?
Оттогава дядо Антоний не излезе вече без прусака си. Намерил беше разрешение на въпроса. Това беше отмъщението му, отмъщение на голям хитрец.
И целият край, който умираше от страх, зад гърба на победителите се превиваше от смях от шегата на Свети Антоний. Наистина, в шегите нямаше друг като него. Само той можеше да измисли такова нещо. Проклет дявол, брей!
Всеки ден следобед той отиваше у съседите си, хванал подръка своя германец. Представяше го весело, като го потупваше по рамото:
— Ето го прасето, вижте как се гои това животно!
И селяните се развеселяваха.
— Какъв е смешен, пустият му Антоний!
— Продавам ти го, Сезар, за три пистола.
— Вземам го, Антоний, и те каня на кървавица.
— Но аз искам от краката му.
— Пипни му корема, ще видиш, че е само мазнина.
И всички смигаха, без обаче да се смеят много високо, от страх прусакът да не отгатне най-после, че се подиграват с него. Единствен Антоний ставаше от ден на ден по-дързък, щипеше го по бедрата и викаше:
— Само мас!
Тупаше го по задника и ревеше:
— Всичко това е сланина!
Вдигаше го на ръце, ръце на стар великан, способен да носи цяла наковалня, и заявяваше:
— Триста тежи и фира няма.
Свикнал беше да кара да гощават прасето му навсякъде, където влизаше с него. Това беше най-голямото му удоволствие, най-любимото му всекидневно развлечение.
— Дайте му, каквото щете, всичко лапа. — И стопаните предлагаха на войника хляб и масло, картофи, студена гозба, наденица, за която добавяха:
— От вашата е, и от най-добрата.
Войникът, глупав и кротък, ядеше от учтивост, очарован от вниманието. Поболяваше се само да не откаже и наистина дебелееше, стегнат вече в униформата си, а от това Свети Антоний се възхищаваше и повтаряше: