— Знаеш ли, прасето ми, че трябва да ти се направи друга кочина?
И тъй, те бяха станали най-добрите приятели на света; и когато старият отиваше из околностите по работа, прусакът го придружаваше по собствено желание, само за удоволствието да бъде с него.
Времето беше сурово. Мраз сковаваше земята. Ужасната зима на 1870 година сякаш хвърляше над Франция всички бедствия наведнъж.
Дядо Антоний, който подготвяше работите си отдалеч и използуваше случаите, предвиди, че торът няма да му стигне за пролетната работа, и закупи тора на един съсед, който се намираше в нужда. Уговорено беше да ходи всяка вечер с колата си да дига по един товар.
И тъй, всеки ден по мръкнало той тръгваше за чифлика на Олови, отстоящ на половин левга разстояние, винаги придружаван от прасето си.
А всеки ден, когато хранеха животното, беше празник. Целият край се стичаше там, както в неделя на голямата литургия.
Войникът обаче почна да се досеща и когато се смееха много силно, той въртеше неспокойно очи, в които понякога блясваше гневен пламък.
Една вечер беше ял до насита и отказа да хапне хапка повече. Опита се да стане, за да си отиде. Но Свети Антоний го спря с един замах и като сложи двете си силни ръце на раменете му, така грубо го накара да седне, че столът се счупи.
Избухна бурен смях. Антоний, сияещ, вдигна прасето си, престори се, че го чеше, за да му мине; после заяви:
— Като не щеш да ядеш, тогава ще пиеш, дявол да го вземе!
И отидоха в кръчмата за ракия.
Войникът сърдито въртеше очи, но все пак пи; пи толкова, колкото искаха, а Свети Антоний не отстъпваше за голяма радост на присъствуващите.
Нормандецът, червен като домат, с пламнал поглед, пълнеше чашите, чукаше се и крещеше:
— За твое здраве!
А прусакът, без да продума нито дума, гълташе един след друг наведнъж коняците.
Това беше борба, сражение, отплата! Кой ще изпие повече, дявол да го вземе! А когато пресушиха литъра, нито единият, нито другият можеха да пият повече. Но никой от двамата не беше победен. Бяха наравно и това беше всичко. На другия ден трябваше да почнат отново.
С кандилкане те излязоха и тръгнаха край колата с тор, която двата коня бавно теглеха.
Снегът пак започваше да вали и безлунната нощ се осветяваше тъжно от мъртвата белота на равнината. Студът обхвана двамата мъже и увеличи пиянството им, а Свети Антоний, недоволен, че не е победил, блъскаше весело прасето си по рамото, за да го катурне в рова. Другият отбягваше нападенията, като се отдръпваше и всеки път произнасяше ядосано някакви немски думи, които караха селянина да се смее с глас. Най-после прусакът се разсърди и точно когато Антоний искаше пак да го блъсне, той му отвърна с такъв страшен юмрук, че великанът залитна.
Тогава, разгорещен от ракията, старецът сграбчи прусака през кръста, разтърси го за миг като малко дете и с всичка сила го запрати на другата страна на пътя. После, доволен от постъпката си, скръсти ръце, за да се смее отново.
Но войникът скочи чевръсто, гологлав, каската му се беше търколила, извади сабята си и се спусна към дядо Антоний.
Като видя това, селянинът стисна през средата дългия си чимширен камшик, прав, здрав и жилав като волска жила.
Прусакът връхлетя с наведено чело с оръжието напред, сигурен, че ще го убие. Но старецът хвана с ръка острието, чийто връх щеше да му промуши корема, отстрани го и с дръжката на камшика удари с отсечен удар неприятеля си, който се строполи в краката му.
После, изплашен, с тъпо учудване загледа легналото по корем тяло, най-напред разтърсвано от гърчения, а после неподвижно. Наведе се, обърна го, разглежда го известно време. Очите бяха затворени, а от една цепнатина на ъгъла на челото течеше струя кръв. Въпреки мрака дядо Антоний различаваше тъмното кърваво петно върху снега.
Той стоеше там объркан, а колата му продължаваше пътя си, теглена от спокойно крачещите коне.
Какво да прави? Ще го разстрелят! Ще изгорят чифлика му, ще съсипят целия край! Какво да прави? Какво да прави? Как да скрие тялото, да прикрие убийството, да измами прусаците? В далечината, в дълбокото снежно безмълвие, той чу гласове. Тогава подлудя, прибра каската, наложи я на главата на жертвата си, после грабна войника, вдигна го, затича се, догони колата си и хвърли тялото върху тора. Да си иде веднъж в къщи, после ще обмисли.
Вървеше бавно, блъскаше си главата и нищо не можеше да измисли. Виждаше, чувствуваше вече, че е загубен. Влезе в двора си. Едно прозорче под стряхата светеше — слугинята му още не беше заспала. Тогава той бързо тикна колата си назад чак до самия край на ямата с тор. Мислеше, че като обърне товара, сложеното отгоре тяло ще падне на дъното на ямата, и натисна колата.