Както беше предвидил, човекът беше затрупан от тора. Антоний изразни купчината с вилата си, после я заби до нея в земята. Повика ратая си, поръча му да отведе конете в конюшнята и се прибра в стаята си.
Легна си, като продължаваше да обмисля какво да направи, но нищо не му идваше наум, а като лежеше неподвижен в леглото, страхът му растеше. Ще го разстрелят! Изпоти се от страх. Зъбите му затракаха. Треперещ от студ, той стана, не го свърташе повече в постелята.
Тогава слезе в кухнята, взе шише силна ракия от долапа и пак се качи горе. Изпи две големи чаши една след друга, пи до ново напиване, без да успокои душевната си мъка. Ама че я свърши, дявол да го вземе, глупакът му с глупак!
Сега се разхождаше надлъж и нашир, като търсеше някакви обяснения, хитрости и лъжи. От време на време плакнеше устата си с по глътка от лютата ракия, за да се съвземе.
И не намираше нищо. Нищичко!
Към полунощ кучето-пазач, едно куче полувълча порода, което той наричаше „Хищник“, зави на умряло. Дядо Антоний изтръпна до мозъка на костите си и всеки път, когато животното подхванеше зловещия си и продължителен вой, тръпки ужас полазваха по кожата на стареца.
Беше се строполил на един стол, с подкосени крака, обезумял, безпомощен, и чакаше тревожно „Хищник“ пак да завие, разтърсван от всички сепвания, с които ужасът кара да тръпнат нервите ни.
Долу часовникът удари пет часа. Кучето не млъкваше. Селянинът полудяваше. Той стана да отиде да отвърже животното, за да не го чува повече. Слезе, отвори вратата, пристъпи в тъмнината.
Снегът продължаваше да вали. Всичко беше побеляло. Постройките на чифлика представляваха големи черни петна. Мъжът се приближи до кучешката колиба. Кучето се дърпаше на веригата. Той го пусна. Тогава „Хищник“ подскочи, после се спря изведнъж, с настръхнала козина, с изпънати лапи, озъбен, с муцуна, обърната към торището.
Изтръпнал от главата до краката, Свети Антоний смънка:
— Е, какво става с тебе, мръсен пес?
Пристъпи няколко крачки, като претърсваше с поглед съмнителната тъмнина, дълбокия мрак в двора.
Тогава видя някаква фигура, някаква човешка фигура, седнала на торището му!
Загледа я скован от ужас, задъхан. Но изведнъж забеляза до себе си дръжката на вилата си, забита в земята. Измъкна я и в един от ония пристъпи на страх, които правят и най-страхливите смели, се спусна напред, за да види.
Това беше той, прусакът му, излязъл изпокалян от мръсната си постеля, която го беше затоплила и съживила. Седнал беше несъзнателно и стоеше там, под снега, който го посипваше, тъй както беше оплескан с нечистотии и кръв, още замаян от пиянството, зашеметен от удара, изтощен от раната си.
Той забеляза Антоний и много затъпял, за да разбере каквото и да било, все пак направи движение да стане, но старецът, щом го позна, разпени се като бесен звяр и забъбра:
— А, прасе с прасе! Не си ли било умряло? Ще ме издадеш ей сега, а? Чакай… чакай!
И като се спусна срещу германеца, замахна напред с всичка сила вдигнатата си като копие вила и заби до дръжката четирите железни шиша в гърдите му.
Войникът падна по гръб с дълга предсмъртна въздишка, а старият селянин измъкна оръжието си от раните и почна да го забива едно след друго в корема, в стомаха, в шията, удряше като бесен, дупчеше от главата до петите трептящото тяло, чиято кръв изтичаше на струи.
После спря, задъхан от усилената си работа, пое на няколко пъти дълбоко въздух, успокоен от извършеното убийство.
Тогава, понеже петлите в курниците пропяха и се зазоряваше, той се залови да зарови човека.
Издълба една дупка в торището, стигна до почвата, копа още по-дълбоко, като работеше безразборно и в изблик на сила движеше бясно ръцете и цялото си тяло.
Когато трапът беше достатъчно дълбок, той търколи с рилата си трупа вътре, хвърли отгоре му пръстта и дълго време я тъпка с крака, нахвърля тора на мястото му и като видя как дебелият сняг довършваше неговото дело и покриваше следите с белия си воал, се усмихна.
После заби отново вилата си в купчината тор и се прибра в къщи. Шишето му, още до половината пълно с ракия, беше останало на масата. Изпразни го на един дъх, тръшна се на леглото и заспа дълбоко.
Събуди се изтрезнял, спокоен, в добро настроение, способен да обсъди случая и да предвиди събитията.
След един час той обикаляше целия край и навсякъде разпитваше за войника си. Отиде да намери офицерите, за да узнаел, казваше той, защо му бяха взели човека.
Понеже знаеха за отношенията им, не го заподозряха. Даже сам той насочи издирванията, като твърдеше, че прусакът всяка вечер ходел да гони фусти.