— Няма ли да ти е по-добре в кочината, търтей неден! Повдига ми се чак от толкова лой!
И му крещеше право в лицето:
— Почакай, почакай само; ще видиш какво ще налетиш, ще видиш! Ще се пръснеш като чувал с жито, разплути шишко!
А Туан се смееше от все сърце, тупаше се по шкембето и отвръщаше:
— Ех, ти, кокоша майчице, ех ти, плоска дъсчице, че постарай се и ти да угоиш така птиците си, постарай се де!
После запретваше ръкава на огромната си ръка и добавяше:
— Това се казва крилце, майко, крилце и половина!
Клиентите удряха с юмруци по масите, превиваха се от смях, тропаха с крака и плюеха в пристъп на веселие.
А разлютената старица повтаряше:
— Почакай малко… почакай малко… Ще видиш какво ще налетиш… ще се пръснеш като житен чувал…
И си отиваше вбесена всред смеховете на посетителите.
Туан наистина представляваше удивителна гледка, толкова беше затлъстял и напълнял, цял червен и вечно запъхтян. Той бе едно от тия огромни създания, с които смъртта сякаш си играе, шегува се, забавлява се вероломно, хитрува и превръща бавната си разрушителна работа в нещо неудържимо комично. Вместо да се прояви както у другите с бели коси, отслабване, бръчки, растяща отпадналост, та да кажем изтръпнали: „Тю да се не види! Колко се е изменил!“, обесницата се забавляваше да угоява Туан, да го превръща в смешно чудовище, да го обагря в червено и синьо, да го напомпва, да му придава свръхчовешки здрав вид; обезобразяванията, с които тя бележеше всички същества, бяха у него не зловещи и тъжни, а смешни, забавни и комични.
— Почакай малко, почакай малко — повтаряше стрина Туан, — ще видиш какво ще стане!
II
И наистина стана — Туан получи удар и се парализира. Сложиха великана на леглото в малката стаичка зад преградата на кръчмата, за да може да чува какво се говори оттатък и да разговаря с приятелите си, защото главата му бе останала читава, а тялото му лежеше сковано неподвижно — огромна маса, която не можеше ни да се мръдне, ни да се повдигне. Надяваха се първите дни, че краката ще се раздвижат постепенно, но скоро тази надежда изчезна и Туан Моя специалитет прекарваше дните и нощите в леглото си. Изтупваха го само веднъж седмично с помощта на четирима съседи, които повдигаха кръчмаря за ръце и крака, докато обръщаха сламеника му.
Все пак той си остана весел, но веселостта му бе по-друга — по-плаха, по-смирена. Боеше се като малко дете от жена си, която по цял ден крещеше:
— Вижте го тлъстото прасе, вижте го търтея, безделника, дебелия пияница! И таз добра! И таз добра!
Той не отговаряше вече. Намигаше само зад гърба на старата и се обръщаше в леглото — единственото движение, което му бе възможно. Той наричаше това упражнение „врътване на север“ или „врътване на юг“.
Най-голямото му развлечение сега беше да слуша разговорите в кръчмата и сам да разговаря през стената, когато разпознаеше гласовете на приятелите си.
— Хей, зетко, ти ли си Селестен? — викаше той.
А Селестен Малоазел отговаряше:
— Аз съм, чичо Туан. Е как е, ще препускаш ли пак, дебеланчо?
— За препускане съвсем ме няма, но не съм отслабнал. Солиден ми е гръдният кош.
Скоро той накара най-близките си приятели да идват в стаята му и да му правят компания, макар че изпадаше в отчаяние, като ги гледаше да пият без него. Все повтаряше:
— Само затуй ми е жал, зетко, че не мога вече да опитам моя специалитет, дявол да го вземе! За другото пет пари не давам, но дето не мога да си сръбна, затуй ми е жално.
Но на прозореца се мярваше кукумявчата глава на стрина Туан.
— Погледнете го, погледнете го само този тлъст търтей, дето трябва да го храня, да го мия, да го чистя като прасе! — крещеше тя.
А когато бабата се скриеше, един петел с червени пера скачаше на прозореца, надничаше с кръглите си любопитни очи в стаята, после изкукуригваше звънливо. Понякога пък една-две кокошки подхвръкваха чак до подножието на леглото и диреха трохи по земята.
Приятелите на Туан Моя специалитет скоро напуснаха салона на кръчмата и всеки следобед идваха да побъбрят около леглото на шишкото. Дори легнал, шегобиецът Туан беше пак забавен. Този хитрец можеше да накара и дявола да се разсмее. Трима се мъкнеха всеки ден: Селестен Малоазел, висок и мършав, изкривен като ябълков дънер, Проспер Орлавил, дребен и сух, с нос на пор, хитър и злобен като лисица, и Сезар Помел, който все мълчеше, но това не му пречеше да се забавлява.