Донасяха една дъска от двора, слагаха я на леглото и играеха на домино, бога ми, играеха не на шега — от два часа чак до шест.
Но стрина Туан стана скоро непоносима. Тя просто не можеше да се побере в кожата си, че този дебел търтей продължаваше да се развлича, като играеше домино в леглото си, и всеки път, щом видеше, че започват някоя партия, тя се спускаше яростно, преобръщаше дъската, грабваше доминото, отнасяше го в кафенето и заявяваше, че напълно й стига, дето храни този тлъст безделник, та няма нужда да гледа и развлеченията му — същинска гавра с бедните хора, които работят по цял ден.
Селестен Малоазел и Сезар Помел навеждаха глава, но Проспер Орлавил дразнеше старицата и се забавляваше с гнева й.
Като я видя един ден по-разярена от обикновено, той й каза:
— Хм! Знаете ли, стрино, какво бих сторил аз на ваше място?
Тя почака да й обясни мисълта си, втренчила в него кукумявчия си поглед.
— Ами че той, мъж ви де, е горещ като пещ — поде той, — понеже никак не става от леглото. Е хубаво, аз щях да го накарам да мъти яйца.
Тя се стъписа. Помисли, че той се подиграва с нея и впери очи в дребното, хитро лице на селянина, а той продължи:
— Щях да сложа пет яйца под едната му мишница, пет под другата в същия ден, когато насадя някоя кокошка. Ще се излюпят и хоро ще играят. А щом пробият черупките си, бих отнесъл на квачката пиленцата на мъжа ви и тя ще ги отгледа. И ето ви, стрино, кокошки, колкото щете!
Озадачена, бабата попита:
— Ами дали е възможно?
— Дали е възможно? — поде мъжът. — Че защо да не е възможно? Щом може да се излюпят яйца в топла кутия, защо да не може и в легло?
Тя остана поразена от това разсъждение и се отдалечи, замислена и успокоена.
Осем дни по-късно старицата влезе в стаята на Туан с пълна престилка с яйца.
— Току-що насадих жълтата кокошка с десет яйца — заяви тя. — Ето ти и на тебе десет. Внимавай да не ги счупиш.
Туан възкликна смаян:
— Какво искаш?
— Да ги измътиш, безделнико! — отвърна тя.
Отначало той се разсмя, но после се разсърди, понеже тя настояваше; възпротиви се и решително й забрани да сложи под мишниците му птичите зародиши, които щяха да се излюпят от неговата топлина.
Но старицата заяви вбесена:
— И храна тогава не ще получиш, докато не ги вземеш. Ще видим какво ще излезе!
Обезпокоен, Туан не отвърна нищо.
Когато часовникът прозвъни дванадесет часа, той извика:
— Ей, майко, сварена ли е супата?
— Няма супа за тебе, дебел мързелане — извика от кухнята старата.
Туан помисли, че жена му се шегува и почака малко. После почна да я моли, да я заклина, да я ругае, направи отчаяно „врътване на север“ и „врътване на юг“, заудря стената с юмруци, но бе принуден да се съгласи да сложи в леглото си пет яйца от лявата си страна. Чак тогава получи супа. Когато приятелите му пристигнаха, стори им се, че Туан е много зле, защото изглеждаше смутен и особен.
После започнаха всекидневната игра. Но Туан не изпитваше като че ли никакво удоволствие и придвижваше ръката си безкрайно бавно и предпазливо.
— Да не ти е схваната ръката? — попита Орлавил.
Туан отговори:
— Усещам някаква тежест в рамото.
Внезапно чуха, че някой влезе в кафенето. Играчите се умълчаха…
Бяха кметът и заместникът му. Те поискаха две чашки коняк и започнаха да разговарят по селските работи. Понеже говореха ниско, Туан Греяната пожела да долепи ухо до стената, забрави за яйцата, направи рязко „врътване на север“ и легна върху истински омлет.
Той изруга. Стрина Туан довтаса, отгатна злополуката и дръпна рязко завивката. Като видя жълтата лапа, размазана под мишницата на мъжа й, стрина Туан се стъписа в първия миг възмутена, онемяла от вълнение.
Но след това, трепереща от ярост, тя се спусна към парализирания и почна да го налага силно по корема, както бухаше прането си на брега на блатото. Ръцете й тупаха глухо и бързо една след друга като заешки лапи по барабан.
Тримата приятели на Туан се смееха до задушаване. Кашляха, кихаха, надаваха викове, а слисаният шишко отбиваше предпазливо атаките на жена си, като внимаваше да не счупи и другите пет яйца под другата си мишница.
III
Туан бе победен. Той трябваше да мъти яйца, да се откаже от играта на домино, да се откаже от всяко движение, защото за всяко счупено яйце бабата го лишаваше жестоко от храна.
Той лежеше на гръб, неподвижен, вперил поглед в тавана, повдигнал ръцете си като криле, затоплящ до тялото си птичите зародиши, спотаени в белите черупки.
Говореше вече само с нисък глас, като че ли се боеше не само от движенията си, но и от шума и се безпокоеше за жълтата квачка, която като него се мъчеше в кокошарника.