— Яде ли жълтата тази нощ? — питаше той жена си.
А бабата сновеше от кокошката до мъжа си и от мъжа си до кокошката, изцяло погълната от грижата за малките пиленца, които съзряваха в леглото и в гнездото.
Хората от селцето знаеха вече историята и идваха, сериозни и любопитни, да се осведомяват при Туан. Те влизаха тихо като при болен и питаха, живо заинтересувани:
— Е какво? Как върви?
— Ако е за вървене, върви, но толкова ме стопля, че не ме свърта на едно място, тръпки ми лазят по кожата.
И ето че една сутрин жена му влезе много развълнувана и заяви:
— Жълтата има седем пиленца. Три яйца излязоха запъртъци.
Сърцето на Туан се разтуптя — колко ли ще бъдат неговите? С тревога на родилка той попита:
— Скоро ли ще бъде?
Измъчвана от страх от неуспех, старицата отвърна ядовито:
— Да се надяваме!
Зачакаха събитието. Предупредени, че срокът за излюпване бе изтекъл, приятелите пристигнаха скоро, самите те неспокойни.
По къщите се говореше също за това. Осведомяваха се от съседите.
Към три часа Туан задряма. Той сега спеше половината ден. Внезапно го събуди необичаен гъдел под дясната ръка. Той посегна с лявата си ръка и улови животинчето, покрито с жълт пух: то шаваше в пръстите му.
Туан се развълнува тъй силно, че почна да вика и изпусна пиленцето. То се затича по гърдите му. Кръчмата беше пълна с хора. Клиентите се втурнаха, изпълниха стаята, обкръжиха го като някакъв фокусник, а бабата дойде и прибра предпазливо животинчето, сгушено под брадата на мъжа й.
Никой не говореше вече. Беше топъл априлски ден. През отворения прозорец се чуваше жълтата квачка — тя къткаше новоизлюпените пилета.
Изпотен от вълнение, тревога и безпокойство, Туан пошепна:
— Току-що се излюпи още едно под лявата мишница.
Жена му пъхна в леглото голямата си костелива ръка и грижливо като акушерка измъкна второ пиленце.
Съседите пожелаха да го видят. Подаваха си го от ръка на ръка и го разглеждаха внимателно като някакво рядко явление.
Следните двадесет минути не се излюпи ни едно, после четири изскочиха наведнъж от черупките си.
Всред присъствуващите се вдигна голяма глъчка. А Туан се усмихна, доволен от успеха си. Той се гордееше вече с това необикновено бащинство. Не се срещат всеки ден такива като него! Той действително е рядък екземпляр!
— Станаха шест — заяви Туан, — същинско кръщение, бога ми!
Силен смях избухна всред зрителите. Кръчмата се пълнеше с нови посетители. Някои чакаха пред вратата. Питаха се:
— Колко пиленца има?
— Шест.
Стрина Туан отнесе в курника новото семейство, а квачката кудкудякаше тревожно, настръхнала цяла, и разперваше широко крила, за да приюти нарасналата си челяд.
— Още едно! — извика Туан.
Той се бе излъгал, оказаха се три. Същински триумф! Последното проби черупката си в седем часа вечерта. Всички яйца излязоха хубави. Обезумял от радост, облекчен, възгордян, Туан целуна крехкото създанийце по гърба и едва не го задуши с устните си. Обхванат от майчинска нежност към мъничкото животинче, на което бе дал живот, той поиска да го задържи в леглото си до другата сутрин, но старата отнесе и него както другите, без да слуша молбите на мъжа си.
Присъствуващите се разотидоха много доволни, разговаряйки за събитието. Останал последен, Орлавил попита:
— Кажи сега, чичо Туан, нали ще ме поканиш да опържим първото?
При мисълта за пържено пиле лицето на Туан светна и шишкото отговори:
— То се знае, че ще те поканя, зетко.
Ги дьо Мопасан
Пленниците
Гората бе безмълвна. Само снегът се сипеше по дърветата с тихо шумолене. Валеше още от обед. Ситният сняг заскрежаваше клоните, застилаше с лека сребриста пелена мъртвите листа на храстите, покриваше пътеките с безбрежен мек бял килим и правеше по-дълбоко безкрайното мълчание на този океан от дървета.
Пред вратата на горския дом млада жена със запретнати ръкави цепеше с брадва дърва върху един камък. Тя беше едра, стройна и яка — истинско горско чедо, съпруга и дъщеря на горски пазачи.
Някой извика от вътрешността на къщата:
— Тази вечер сме сами, Бертин, прибирай се! Мръква се вече, а може би наоколо бродят прусаци и вълци.
Бертин продължаваше да цепи енергично един пън, гърдите й се повдигаха при всяко замахване с брадвата, тя отвърна:
— Свърших, мамо. Ето ме, ида, не се бой, светло е още.
Тя внесе треските и цепениците, струпа ги край огнището, излезе още веднъж да затвори капаците — грамадни дъбови капаци, — прибра се най-сетне и залости тежките резета на вратата.