Майка й, набръчкана старица, предеше край огъня. Бе станала страхлива с възрастта.
— Не ми е приятно, когато баща ти не е в къщи. Какво могат да сторят две жени?
— О, като нищо бих убила някой вълк или прусак — отвърна младата.
И показа с поглед големия револвер, закачен над огнището.
Мъжът й бе мобилизиран в началото на пруското нашествие и двете жени останаха сами с бащата, стария горски пазач Никола Пишон, наречен Кокилата. Той бе отказал упорито да напусне жилището си и да се прибере в града.
Най-близкият град беше Ретел, старинна крепост, кацнала на една скала. Жителите му бяха патриоти. Те бяха решили да окажат съпротива на нашествениците, да се затворят в стените си и да издържат обсадата, верни на традицията на градчето. Два пъти вече — при Анри IV и при Луи XIV, те се бяха прославили с героичната си отбрана. Щяха да сторят същото и този път, пък да става каквото ще, или щяха да изгорят в стените на крепостта.
И така, те купиха оръдия и пушки, въоръжиха опълченците, образуваха дружини и роти и по цял ден се упражняваха на площада. Всички — хлебари, бакали, месари, нотариуси, адвокати, дърводелци, книжари и дори аптекарите, се обучаваха едни след други в определени часове под командата на господин Лавин, бивш драгунски подофицер, сега галантерист, защото се бе оженил за дъщерята на господин Раводан, стария, и бе наследил дюкянчето му.
Той се бе произвел в чин главен комендант на крепостта и понеже всички млади мъже бяха в армията, бе свикал останалите и ги обучаваше за отбрана. Дебелите се движеха по улиците само с гимнастическа походка, за да стопят тлъстините си и да се излекуват от задуха, а слабите носеха тежести, за да укрепят мускулите си.
Те чакаха прусаците. Но прусаците не се явяваха. А при това не бяха далеч: на два пъти разузнавачите им се промъкваха през гората чак до горския дом на Никола Пишон, по прякор Кокилата.
Старият пазач, който тичаше като лисица, дойде да предупреди гражданите. Те заредиха оръдията, но неприятелят не се показа.
Жилището на Кокилата служеше за преден пост в Авелинската гора. Два пъти седмично горският пазач отиваше за провизии и съобщаваше на гражданите новини от околността.
И този ден той отиде да съобщи, че един малък отряд от немската пехота се бе отбил при него към два часа следобед предишния ден и почти веднага си бе отишъл. Подофицерът, който го командувал, говорел френски.
Когато отиваше в града, старецът вземаше със себе си двете кучета, два овчарски песа с лъвски муцуни — заради вълците, които бяха почнали да стават свирепи. Той оставяше двете жени и им поръчваше да се залостят здраво в къщата, щом се свечери.
Младата не се боеше от нищо, но старата всеки път трепереше от страх и повтаряше:
— Зле ще свърши тази работа, ще видите, че ще свърши зле.
Тази вечер тя беше още по-неспокойна от всеки друг път.
— Знаеш ли в колко часа ще се върне баща ти? — попита тя.
— О, не по-рано от единадесет часа навярно. Когато вечеря у коменданта, винаги закъснява.
Тя тъкмо окачваше котлето над огъня, за да вари супа, но се спря неподвижно и се заслуша — счу й се неясен шум през отвора на комина.
— Някой ходи в гората — промълви тя. — Трябва да са най-малко седем-осем души.
Ужасена, майката спря чекръка и зашепна:
— Ох, боже мой! И баща ти го няма!
Още не издумала, вратата се затресе от силни удари.
Понеже жените мълчаха, гърлен глас извика с немски акцент:
— Отфорете!
След кратко мълчание гласът повторно извика:
— Отфорете или ще счупя фратата!
Бертин пъхна в джоба си големия револвер от камината, долепи ухо до вратата и попита:
— Кои сте вие?
— Аз съм — отвърна гласът. — Онзитешният отряд.
— Какво искате? — попита пак младата жена.
— Загубих се в гора с отряд още сутрин. Отфорете или счупя фратата.
Жената на горския нямаше избор. Дръпна чевръсто резето, открехна тежката врата и забеляза в бледото сияние на нощта шестима мъже, шест пруски войници, същите, които бяха идвали предния ден. Тя запита решително:
— Какво търсите по това време?
— Заблутих се — каза повторно подофицерът. — Съвсем се забърках. Познах къща. Не яли нищо от сутрин, нито аз, нито отряд.
— Само че аз съм сама с мама тази вечер — каза Бертин.
Войникът изглеждаше почтен човек. Той каза:
— Нищо от това. Няма да фи сторим нищо лошо. Само дайте да ядем. Капнали сме от глад и умора.
Жената на горския се отмести от вратата.
— Влезте — каза тя.
Те влязоха, целите в сняг, прилични на пасти с каските си, покрити с пухкав крем. Бяха смазани, уморени.