Младата жена им посочи дървените пейки от двете страни на голямата маса.
— Седнете — каза тя, — ще ви сваря супа. Вярно е, че изглеждате съвсем разнебитени.
И пак залости вратата.
Тя добави вода в котлето, пусна вътре още малко масло и картофи, откачи парче сланина от куката в комина, отряза половината и го сложи в супата.
Шестимата мъже следяха със светнали от глад очи всяко нейно движение. Те бяха сложили пушките и каските си в един ъгъл и чакаха послушно като деца на училищна скамейка.
Майката пак почна да преде, хвърляйки час по час уплашени погледи към неприятелските войници. Чуваше се само тихото бръмчене на чекръка, пращенето на огъня и бълбукането на кипналата вода.
Внезапно някакъв странен шум накара всички да изтръпнат. Някой душеше хрипливо под вратата — силно и хъркащо дишане на животно.
С един скок немският подофицер се спусна към пушките, но дъщерята на горския го спря усмихната.
— Вълци са — каза тя. — И те като вас бродят, мъчени от глад.
Недоверчивият войник пожела да види с очите си и като открехна вратата, забеляза два огромни сиви звяра, които побягнаха с бързи широки крачки.
Той се върна на мястото си и измърмори:
— Кой би пофярвал!
И зачака да се свари яденето.
Те го излапаха лакомо. Отваряха устата си чак до ушите, за да погълнат повече, блещеха очи при всяко движение на челюстите си, гърлата им бълбукаха като водосточни тръби.
Двете жени наблюдаваха безмълвно бързите движения на големите червени бради; картофите просто потъваха в тези подвижни руна.
Понеже ожадняха, дъщерята на горския слезе в избата да наточи ябълково вино. Тя дълго се бави долу. Избата беше малка, сводеста. Говореше се, че по време на революцията служела за затвор и скривалище. В него се слизаше по тясна извита стълба, закрита с капак в дъното на кухнята.
Когато Бертин се качи горе, тя се смееше. Смееше се злорадо сама в себе си. Тя подаде на немците стомната с питието.
След това седна да вечеря с майка си в другия край на кухнята.
Войниците се бяха нахранили вече и дремеха около масата. От време на време някое чело клюмваше и тъпо удряше върху дървото, после мъжът се изправяше стреснат.
— Легнете пред огнището — каза Бертин на подофицера, — има място за шест души. Аз ще се кача с мама в моята стая.
И двете жени се качиха на първия етаж. Войниците чуха как те заключиха вратата, походиха малко и затихнаха.
Прусаците се проснаха на плочите с крака към огъня, подложиха под главите си сгънатите шинели и скоро и шестимата захъркаха на шест различни гласа — тънки или дебели, но всичките мощни и непрекъснати.
Сигурно доста отдавна вече спяха, когато отекна пушечен изстрел. Той прозвуча така силно, сякаш някой стреляше по стените на къщата. Войниците тутакси станаха. Разнесоха се два нови гърмежа, после още три.
Вратата на горния етаж се отвори стремително и се показа дъщерята на горския. Боса, по риза, с къса фуста, уплашена, със свещ в ръка, тя прошепна:
— Французи, най-малко двеста! Ако ви намерят тук, ще изгорят къщата! Слезте бързо в избата и не вдигайте шум. Ако ви усетят, загубени сме.
Подофицерът измънка слисан:
— Съкласен съм, съкласен съм. Откъде да слесем?
Младата жена повдигна чевръсто тесния четвъртит капак и шестимата мъже изчезнаха по извитата стълба заднишком; опипвайки с крак стъпалата, те потънаха един след друг под земята.
Щом върхът на последната каска се скри, Бертин спусна тежката дъбова дъска, дебела като стена, твърда като стомана, прикрепена със скоби и затворническа ключалка, завъртя два пъти ключа и се засмя беззвучно и победоносно. Обзе я лудо желание да заиграе хоро над главите на пленниците си.
Те се спотайваха, затворени долу като в здрава каменна кутия, която се проветряваше през малко прозорче с желязна решетка.
Бертин разпали отново огъня, окачи котлето и сготви нова супа. Тя си мърмореше:
— Татко ще се умори тази нощ.
После седна и зачака. Само звънкото махало на часовника нарушаваше тишината с равномерните си удари.
От време на време младата жена хвърляше нетърпелив поглед към стрелките, който сякаш казваше: „Много бавно се движите!“
Скоро й се стори, че чу шепот под краката си. През зидания свод на избата до нея долитаха тихи, неясни думи. Прусаците бяха отгатнали вече хитрината й. След малко подофицерът се качи по малката стълба и удари с юмрук по капака.
— Отфорете! — извика той.
Тя стана, приближи се до отвора и подражавайки на неговия акцент, го попита:
— Какфо искате?
— Отфорете!
— Няма да отфоря.
Мъжът се разсърди.