— Отфорете или ще счупя фратата.
Тя отвърна през смях:
— Че счупи я, драги, счупи я!
Той започна да блъска с приклада на пушката по дъбовия капак, спуснат над главата му. Но капакът можеше да устои и на стенобойна машина.
Дъщерята на горския чу как той слезе по стълбата. После се качиха войниците и опитаха едни след друг силата си и здравината на ключалката. След това прецениха навярно, че опитите им са безполезни, смъкнаха се отново всички в избата и започнаха да обсъждат положението помежду си.
Младата жена ги послуша известно време, после отвори външната врата и наостри ухо в тъмнината.
До слуха й достигна далечен лай на куче. Тя изсвири като ловец: и почти в същия миг две огромни кучета изскочиха из мрака и се хвърлиха, подскачайки, към нея. Тя обхвана шиите им и ги задържа, за да не избягат. После извика с все сила:
— Е-хей, татко!
Нечий глас, още доста отдалечен, й отвърна:
— Е-хей, Бертин!
Тя почака няколко секунди, после извика повторно:
— Е-хей, татко!
Гласът повтори по-близо:
— Е-хей, Бертин!
— Не минавай пред прозорчето на избата — каза дъщерята на горския. — Вътре има прусаци.
Изведнаж вляво, между дънерите на две дървета, израсна огромният силует на мъжа. Той попита разтревожен:
— Прусаци в избата? Какво търсят там?
Младата жена се разсмя.
— Вчерашните. Загубили се в гората и аз ги прибрах на хладно в избата.
И тя разказа приключението си: как изплашила прусаците с револверните изстрели и как ги затворила в мазето.
Старецът запита, все още неспокоен:
— Какво да ги правим по това време?
Тя отговори:
— Ще извикаш господин Лавин с неговите доброволци. Той ще ги плени. И колко доволен ще бъде само!
Татко Пишон се усмихна.
— Вярно, той ще бъде доволен.
— Супата ти е готова — поде дъщеря му. — Яж бърже и тръгвай обратно.
Старият пазач седна на масата и почна да яде супата си, като сложи на земята две пълни чинии за кучетата.
Щом чуха разговор, прусаците се умълчаха.
Четвърт час по-късно Кокилата тръгна. А Бертин зачака, подпряла глава на ръцете си.
Пленниците почнаха да се вълнуват. Сега те крещяха, викаха, удряха бясно и непрекъснато с прикладите си по капака на избата, но той не мръдваше.
После почнаха да стрелят през прозорчето — надяваха се, че някой немски отряд ще мине наблизо и ще ги чуе.
Дъщерята на горския не помръдваше, но целият този шум я дразнеше и нервираше. В нея се надигаше страшно озлобление. Тя с удоволствие би пречукала тези мерзавци, за да ги накара да млъкнат.
Обзета от нарастващо нетърпение, тя почна да гледа часовника, да брои минутите.
Баща й бе тръгнал преди час и половина. Навярно в този момент той влизаше вече в града. Струваше й се, че го вижда. Той разказваше случката на Лавин; бледен от вълнение, Лавин звънеше на прислужницата, за да му донесе униформата и оръжието. Струваше й се, че чува биенето на барабан по улиците. По прозорците се мярваха изплашени лица. От къщите изскачаха доброволци, полуоблечени, запъхтени; те закопчаваха каишите си и тръгваха бегом към къщата на коменданта.
После, начело с Кокилата, отрядът се отправяше към гората сред нощта и сред снега.
Тя гледаше часовника: „Могат да пристигнат след един час.“
Ставаше все по-нервна и по-нетърпелива. Минутите й се струваха безкрайни. Как бавно течеше времето!
Най-сетне стрелката посочи часа, който тя бе определила за пристигането им.
Отвори отново вратата, за да чуе стъпките им. Забеляза някаква сянка, която се придвижваше предпазливо. Тя се уплаши и извика. Беше баща й.
Той каза:
— Изпращат ме да видя дали няма някаква промяна.
— Не, никаква.
Тогава той изсвири дълго и пронизително в нощта. Скоро нещо тъмно се раздвижи бавно под дърветата — авангардът, съставен от десет души.
Кокилата повтаряше непрекъснато:
— Не минавайте пред прозорчето на избата.
Войниците, пристигнали първи, показаха на новодошлите опасния отвор.
Най-сетне се появи целият отряд, общо двеста души, всеки с по двеста патрона.
Развълнуван, треперещ от възбуда, господин Лавин ги разположи плътно около къщата, като остави широко свободно пространство пред малкия черен отвор, наравно със земята, откъдето се проветряваше избата.
После влезе в жилището и се осведоми за силата и състоянието на неприятеля, който беше така притихнал, че можеше да се допусне, че никакъв го няма, че се е изпарил, че е излетял през прозорчето.
Господин Лавин потропа с крак по капака и извика:
— Господин пруски офицер!
Германецът не отговори.
Комендантът повтори:
— Господин офицер.