И така, всяка неделя съпругата ми, която виждате тук, и аз от пет години насам отиваме да прекараме деня в Поаси. По този начин излизаме малко на чист въздух, а освен това ние обичаме да ловим риба с въдица, ох, да знаете само колко много обичаме, от сърце и душа. Мели, проклетницата, ме зарази с тази страст и тя е по-запалена от мене, крастата й с краста, като имате предвид, че цялото зло в тази случка иде от нея, както ще видите впоследствие.
Аз съм силен, но кротък и не изпитвам към никого капка злоба. Но тя! Леле-мале! Изглежда нищо и никакво човече, дребно, хилаво, но истината е, че от невестулка е по-проклета. Не отричам, че има своите качества. Има качества, и то доста ценни, за една търговка. Но характерът й! Поговорете със съседите или дори с портиерката, която преди малко свидетелствува в моя полза… Тя ще ви разкаже сума работи за нея.
Всеки ден тя ме упрекваше за моето добродушие: „Аз никога не бих допуснала да ми сторят това, никога не бих допуснала да ми направят онова.“ Ако слушах нея, господин председателю, трябваше да имам поне три юмручни дуела на месец!…
Госпожа Рьонар го прекъсна:
— Дрънкай, дрънкай! Който се смее последен, той се смее най-добре.
Той се обърна простодушно към нея:
— Че какво, аз мога да говоря против тебе, нали ти не си обвиняема.
После се обърна към председателя и продължи:
— И така, да си дойда на думата. Отивахме значи всяка събота вечер в Поаси, за да почнем лова на риба още в зори на следващия ден. Това стана навик за нас и той се превърна във втора природа, както се казва. Бях открил — това лято ще станат вече три години оттогава — едно местенце, ама какво местенце! Чудо! На сянка, дълбоко осем стъпки най-малкото, а може би и десет, едно вирче с дълбоки дупки под брега, истинско свърталище на риба, рядко щастие за всеки рибар. Можех да смятам това вирче за мое, господин председателю, понеже аз бях неговият Христофор Колумб. Всички в околността знаеха това и никой не ми го оспорваше. Казваха: „Това е мястото на Рьонар“, и никой не би го заел, дори и господин Плюмо, който, както е известно, обича да си присвоява чуждите места, без да искам да го обидя.
И тъй, сигурен в местенцето си, аз отивах все там като собственик. Щом дойдеше събота, качвахме се в „Далила“ с моята съпруга. „Далила“ е моята лодка, поръчах я при Фурнез — тя е лека и безопасна. Та качваме се ние, казвам, в „Далила“ и отиваме да заложим стръвта. Никой не може да се мери с мене по залагането на стръв и другите рибари знаят отлично това. Ще ме попитате каква стръв слагам? Не мога да ви отговоря. Това няма никаква връзка с произшествието. Не мога да отговоря — това е моя тайна. Над двеста души са ме питали. Предлагали са ми и по чашка, и пържено месо, и риба, сготвена по моряшки, за да ме накарат да проговоря. Елате да видите само как се ловят пустите му риби! Вярно е, как ли не са се мъчили да научат моята рецепта… Само жена ми я знае… но и тя толкова ще я каже, колкото аз!… Нали така, Мели?…
Председателят го прекъсна:
— Разкажете, ако е възможно, по-скоро самата случка.
— Ей сега, ей сега — поде обвиняемият. — Значи в събота, на осми юли, взехме влака в пет и двадесет и пет и отидохме още преди вечеря да поставим стръвта както всяка събота. Времето обещаваше да бъде хубаво. Казах на Мели:
— Чудо, чудо ще бъде утре!
А тя отвърна:
— По всичко изглежда.
Ние никога не говорим повече помежду си.
След това се върнахме да вечеряме. Бях в добро настроение, пиеше ми се нещо. И това е причината за всичко станало, господин председателю. Казах на Мели:
— Слушай, Мели, времето е прекрасно; дали да изпия една бутилка от нощната шапчица?
Ние сме кръстили така едно бяло винце, защото като си пийнеш малко повечко от него, после не можеш да заспиш и главата те стяга, като че имаш нощна шапчица. Нали разбирате.
Тя ми отвърна:
— Прави, каквото си знаеш, но пак ще ти стане лошо и утре заран няма да можеш да се събудиш.
Да, всичко това беше вярно, разумно, разсъдливо, предвидливо, признавам. Обаче аз не можах да се въздържа и изпих една бутилка. Всичко се дължи на това.
И така, не можах да заспя. Божичко! Чак до два часа сутринта ме болеше глава от тази нощна шапчица от гроздов сок. И после изведнаж заспах, но така дълбоко, че не бих чул и архангелската тръба на второто пришествие.
С една дума, жена ми ме събуди в шест часа. Скочих от леглото, нахлузих набързо панталоните и якето си, плиснах си надве-натри лицето и скочих в „Далила“. Много късно! Когато пристигнах до моето вирче, то беше вече заето. Такова нещо никога не беше се случвало, господин председателю, нито веднаж от три години насам! Изпитах същото, което бих изпитал, ако някой ми изпразнеше кесията под носа. Казах: