— Това се казва крадена риба, като се има предвид, че ние сме поставили стръвта в това вирче. Би трябвало да ни върнат поне парите, които сме похарчили за стръв.
Тогава дебеланата на дребничкия в ленените дрехи поде на свой ред:
— На нас ли се сърдите, госпожо?
— Сърдя се на крадците на риба, които се възползуват от парите, похарчени от другиго.
— Нас ли наричате крадци на риба?
И ето че почнаха да се обясняват, а след това стигнаха и до ругатни. Божичко, какви ли не ги знаят тези проклетници, и то все нецензурни. Те крещяха толкова силно, че двамата свидетели, които стояха на другия бряг на реката, им завикаха на шега:
— Хей, вие там, малко по-тихо! Ще прогоните рибата на мъжете си!
Истината е, че дребничкият в ленените дрехи и аз стояхме неподвижни като пънове. Седяхме забили носове във водата, все едно, че нищо не чувахме. А ги чувахме, дявол да ги вземе, и още как!
— Вие сте обикновена лъжкиня!
— Вие пък повлекана!
— Никаквица!
— Пачавра!
И така нататък, и така нататък. Моряк дори едва ли знае толкова ругатни, колкото те.
Изведнаж чувам зад себе си шум. Обръщам се. Онази, дебеланата, налетя с чадъра си върху жена ми. Цап! Цап! Удари два пъти Мели. Но Мели изпадна в ярост, а изпадне ли в ярост, тя здравата налага. Улови тя дебеланата за косите и — пляс, пляс, пляс! — шамарите валят като брулени сливи.
Да останеше на мене, щях да ги оставя да се разправят. Жените на една страна — мъжете — на друга. Не бива да се намесваме в боя. Но дребничкият в ленените дрехи рипва като дявол и се готви да се нахвърли срещу жена ми. А! Няма да го бъде! Няма да го бъде! Само това не, приятелче! Аз причаквам този хубавец с юмруците си. И цап, цап! Един в носа, друг в корема. Той разперва ръце, вдига крака и пада възнак право в реката, точно във вирчето.
Сигурно щях да го измъкна, господин председателю, ако можех веднага да сторя това. Но за зла беда в това време дебеланата бе успяла да вземе преднина и не на шега налагаше Мели. Знам, че не трябваше да помагам на жена ми, докато другият гълта вода. Но не мислех, че ще се удави. „Ба — казвах си — ще се поразхлади малко!“
Спуснах се значи към жените, за да ги разтърва, а те удрят и мене, дращят, хапят. Дявол да ги вземе, проклетиите с проклетии!
С една дума, загубих цели пет минути, а може би и десет, за да ги разделя, както се бяха вкопчили една в друга.
Обърнах се. Не се вижда нищо. Водата тиха като езеро. А другите отсреща крещят:
— Извадете го! Извадете го!
Лесно е да се каже, но аз не зная да плувам, а още по-малко да се гмуркам, две мнения няма.
Най-сетне дойде работникът от бента и двама души с дълги пръти с куки, всичкото продължи най-малко четвърт час. Намериха го на дъното на вирчето, на осем стъпки под водата, както и аз предполагах. Той беше там, дребничкият с ленените дрехи!
Ето фактите такива, каквито са, кълна се. Невинен съм, честна дума!
Понеже и свидетелите дадоха показания в същия смисъл, обвиняемият бе оправдан.
Ги дьо Мопасан
Клошет
Колко чудни са старите спомени! Те ни връхлитат и ние не можем да се отърсим от тях.
Споменът, който ще разкажа, е стар, толкова стар, че просто не мога да разбера как се е запазил тъй свеж и натрапчив в паметта ми. Виждал съм по-късно толкова зловещи, вълнуващи или необикновени неща, че ми е чудно защо не мога да прекарам нито един-единствен ден, без пред погледа ми да изплува лицето на баба Клошет, такава, каквато я познавах някога, много отдавна, когато бях десет-дванадесет годишен.
Тя беше стара шивачка, която идваше веднаж седмично, всеки вторник, да изкърпва бельото в нашата къща. Родителите ми живееха в старо селско жилище, което носеше името замък, но всъщност беше стара къща с островръх покрив и четири-пет чифлика, групирани около нея.
На няколкостотин метра се виждаше селото, голямо, почти паланка, струпано около църквата, иззидана от червени, потъмнели от времето тухли.
И така, всеки вторник баба Клошет идваше между шест и половина и седем часа сутринта, качваше се незабавно в стаичката за бельото и почваше работа.
Тя беше висока, мършава, брадата или по-скоро космата жена, цялото й лице беше обрасло с чудновата, изненадваща брада, поникнала на невероятни кичури, на къдрави снопчета, разхвърляни като че ли от някой безумец по голямото й лице, което напомняше лицето на стражар във фуста. Имаше косми по носа, около него, под него, по брадичката, по бузите, а извънредно гъстите й, дълги вежди, съвсем сиви, сплъстени, щръкнали, наподобяваха напълно чифт мустаци, които са си сбъркали мястото.
Тя куцаше, но не като обикновените сакати хора, а като закотвен кораб. Когато стъпеше с голямото си кокалесто и изкривено тяло на здравия си крак, сякаш се засилваше, за да се издигне над чудовищна вълна, после изведнаж потъваше надолу, сякаш изчезваше в бездна или пропадаше в дън земя. Походката й будеше наистина представа за морска буря, защото тя се клатушкаше в същото време. А главата й, вечно пристегната с огромна бяла забрадка, чиито панделки висяха на гърба й, като че ли прекосяваше хоризонта от север на юг и от юг на север при всяко нейно движение.