Тя се престорила, че си отива в къщи, но вместо да слезе по стълбата, за да излезе от дома на Грабю, се качила нагоре и се скрила в сеното в очакване на любимия си. Той скоро пристигнал и тъкмо почнал да любезничи с нея, вратата на тавана се отворила отново и се показал главният учител.
— Какво търсите горе на тавана, Сижисбер? — попитал той.
Чувствувайки, че ще го уловят на местопрестъплението, младият учител отвърнал глупаво, загубил ума и дума от страх:
— Качих се да си отдъхна малко върху сеното, господин Грабю.
Таванът бил много голям, обширен, съвсем тъмен, но Сижисбер блъскал към дъното уплашената девойка и повтарял:
— Идете натам, скрийте се. Ще изгубя мястото си, бягайте, скрийте се!
Главният учител чул шепота и попитал повторно:
— Не сте ли сам?
— О, не, сам съм, господин Грабю.
— Не е вярно, вие говорите с някого.
— Кълна ви се, че съм сам, господин Грабю.
— Тъкмо това ще проверя и аз! — отвърнал старият, заключил два пъти вратата и слязъл да вземе свещ.
Тогава малодушният младеж — често се срещат такива — обезумял от страх и почнал, както изглежда, да повтаря, внезапно разгневен:
— Скрийте се да не ви намери! Ще ме лишите от хляб за цял живот. Ще разбиете кариерата ми… Скрийте се де, какво чакате!
Те чули, че ключът отново щракнал в ключалката.
Хортензия изтичала към таванското прозорче, което гледало към улицата, отворила го рязко и казала тихо и решително:
— Елате да ме приберете, когато той си отиде.
И скочила долу.
Отец Грабю не намерил никого и слязъл долу силно изненадан.
Четвърт час по-късно господин Сижисбер влезе при мене и ми разказа случката. Девойката бе останала до стената на къщата, неспособна да се помръдне. Беше паднала от втория етаж! Отидох с него да я прибера. Валеше проливен дъжд. Пренесох у дома злочестото момиче, което си бе счупило десния крак на три места. Костите стърчаха навън. Тя не се оплакваше, а казваше само с възхитително примирение:
— Така ми се пада. Наказана съм.
Извиках и други хора на помощ, както и родителите на шивачката, измислих им една басня за някаква бясно подкарана каруца, която я била съборила и осакатила пред вратата ми.
Повярваха ми и жандармерията напразно дири цял месец автора на това произшествие.
Това е всичко. И аз ви казвам, че тази жена беше героиня, в нея течеше кръвта на героините, извършили най-хубавите подвизи в историята.
Това бе единствената й любов. Тя умря девствена. Тя е мъченица, образец на великодушие и върховна преданост. Ако не се възхищавах толкова много от нея, нямаше да ви разкажа историята й, която не съм споделял с никого, докато тя бе жива, досещате се защо, нали?
Лекарят млъкна. Мама плачеше. Татко каза нещо, което аз не разбрах добре. След това те излязоха от стаята.
А аз останах подвил колене в креслото, ридаещ, заслушан в необичайните тежки стъпки и трополене по стълбището.
Изнасяха тялото на Клошет.
Ги дьо Мопасан
Богоявление
— Ах! — каза капитанът, граф дьо Гарен. — Как да не си спомням вечерята на Богоявление по време на войната!
Тогава бях хусарски вахмистър и от петнадесет дни скитах като разузнавач срещу една немска авангардна част. Предишната вечер бяхме съсекли неколцина улани и загубили трима от нашите, между които и бедния дребничък дьо Родвил. Нали си го спомняш, Жозеф дьо Родвил.
Та този ден моят капитан ми заповяда да взема десет конници и да окупирам през нощта селото Портвен, където за три седмици бяха станали пет сражения. Едва ли имаше двадесет здрави къщи или дванадесетина жители в това зловещо гнездо на смъртта.
Взех десет конници и тръгнах към четири часа. В пет часа стигнахме до първите стени на Портвен. Беше се напълно смрачило. Дадох команда да спрем и заповядах на Марша, нали го знаете, Пиер дьо Марша, който се ожени после за малката Мартел-Овлен, дъщеря на маркиз Мартел-Овлен, да влезе съвсем сам в селцето и да ми донесе сведения.
Бях избрал само доброволци, всичките от добри семейства. Приятно е, когато в службата не си длъжен да говориш на „ти“ на простаци. Едва ли имаше по-отракан човек от този Марша. Той беше хитър като лисица и гъвкав като змия. Умееше да подушва прусаците, както хрътките подушват зайците, намираше припаси там, където без него бихме умрели от глад, и събираше с невъобразима ловкост сведения от кого ли не, и то все сигурни сведения.