След десет минути той се върна.
— Всичко е наред — ми каза, — от три дни тук не е минавал нито един прусак. Селото е зловещо. Говорих с една монахиня, която пази четири-пет болни в някакъв изоставен манастир.
Заповядах да продължим пътя си и поехме по главната улица. Отдясно и отляво се очертаваха смътно стени без покриви. Те едва се различаваха в дълбокия мрак. Тук-таме зад някой прозорец блещукаше светлина: някое семейство беше останало да пази що-годе оцелялата си къща — семейство от смелчаци или от бедняци. Почна да вали дъжд, ситен, леден дъжд, който ни вкочаняваше, преди да ни измокри, само като докосваше шинелите ни. Конете се спъваха в камъни, греди, мебели. Марша ни водеше. Той вървеше пеш пред нас и държеше коня за юздата.
— Къде ни водиш? — попитах.
— Намерил съм отлично убежище — отвърна той.
И скоро се спря пред малка градска къщичка, останала непокътната, плътно затворена. Гледаше към улицата, а зад нея имаше градинка.
С един голям камък, намерен близо до вратата, Марша разби ключалката, качи се на площадката, издъни входната врата, като я блъсна с рамо и крак, запали малка свещ, която носеше винаги в джоба си, и ни въведе в хубаво и удобно жилище на заможен селянин. Водеше ни с възхитителна увереност. Като че ли бе живял в тази къща, която за пръв път виждаше.
Двама войници останаха навън, за да пазят конете.
Марша каза на дебелия Пондьорел, който вървеше по петите му:
— По всяка вероятност конюшните са вляво. Видях ги, като влизахме. Иди да настаниш конете. Нямаме нужда от тях.
После се обърна към мене:
— Разпореждай се, дявол те взел!
Този веселяк постоянно ме учудваше. Аз отвърнах смеешком:
— Ще поставя стража в покрайнините на селото. Чакай ме тук.
— Колко човека ще вземеш? — попита той.
— Пет. Другите ще ги сменят в десет часа вечерта.
— Добре. Остави ми четирима, за да потърсят провизии, да сготвят и да сложат масата. Аз пък ще открия скривалището на виното.
Отидох да разузная безлюдните улици чак до полето, за да поставя стражата.
След половин час се върнах. Намерих Марша излегнат в голямо кресло в стил „Волтер“. Беше махнал калъфа му — от любов към лукса, както казваше той. Грееше краката си на огъня и пушеше превъзходна пура, чийто парфюм изпълваше стаята. Седеше сам, облегнат на ръчките на креслото, сгушил глава между раменете си, с поруменели бузи, светнал поглед и блажено изражение.
От съседната стая долиташе шум от съдове. Марша ми каза с щастлива усмивка:
— Всичко е наред. Намерих бордото в кокошарника, шампанското — под стъпалата на площадката, а ракията — петдесет бутилки истински коняк — в зеленчуковата градина под една круша, която ми се стори малко наведена под светлината на фенера. За мезе имаме две кокошки, гъска, патица, три гълъба и един кос, намерен в една клетка — все птици, както виждаш. Всичко това се пече в момента. Този край е същински рай.
Бях седнал срещу него. Пламъкът на камината пареше носа и бузите ми.
— Къде намери тези дърва? — попитах.
— Великолепни дърва — измърмори той, — господарска каляска, купе. Боята гори с такъв пламък — смес от бензин и лак. Чудесна къща.
Аз се смеех. Толкова забавно ми се струваше това животно.
— Помисли само, днес е Богоявление — поде той. — Накарах да сложат бобово зърно в гъската. Само че нямаме царица. Много досадно, нали?
Повторих като ехо:
— Досадно, наистина, но какво мога да сторя аз?
— Ами че ще намериш бе, дяволе!
— Какво да намеря?
— Жени.
— Жени ли?… Ти си луд!
— Аз намерих ракията под крушата и шампанското под стъпалата на площадката, и то без да имам каквито и да било указания. А за тебе една женска фуста е съвсем сигурно указание. Потърси, драги.
Той говореше така важно, сериозно и убедително, че не можех да разбера дали се шегува, или не.
Казах:
— Шегуваш се, нали, Марша?
— Никога не се шегувам, когато съм по служба.
— Но откъде да ти взема жени, дявол такъв?
— Откъдето искаш. Все ще са останали две-три в селото. Намери ги и ги доведи.
Станах. Огънят ме нагря много. Марша добави:
— Искаш ли да ти дам една идея?
— Да.
— Иди да намериш свещеника.
— Свещеника ли? Че за какво ми е притрябвал?
— Покани го на вечеря и го помоли да доведе една жена.
— Свещеникът! Да доведе жена! Ха-ха-ха!
Марша поде извънредно сериозно:
— Не се шегувам. Иди да намериш свещеника. Разкажи му за нашето положение. Навярно той се отегчава до смърт и ще дойде. Но кажи му, че ни е необходима поне една жена, разбира се, порядъчна жена, понеже всички сме хора от доброто общество. Той познава сигурно на пръсти енориашите си. Ако има някоя, която ни подхожда, и ако ти успееш да го спечелиш, той ще ти я посочи.