— Хайде бе, Марша! Мислиш ли какво говориш?
— Но, драги Гарен, ти можеш много лесно да направиш това. А ще бъде и страшно забавно. Ние сме благовъзпитани хора, дявол го взел, и ще се държим напълно изискано, извънредно изтънчено. Изреди имената ни на абата, разсмей го, разчувствувай го, съблазни го и го убеди.
— Не, невъзможно.
Той доближи креслото си и понеже познаваше слабото ми място, нехранимайкото, добави:
— Помисли само каква славна работа е това и колко забавно ще бъде да разказваме по-късно. Ще се разчуе из цялата войска. Ще се прославиш и още как!
Аз се колебаех. Приключението ме блазнеше. Той настоя:
— Хайде, хайде, момчето ми. Ти си глава на отряда. Само ти можеш да отидеш при главата на църквата в селцето. Моля ти се, иди. След войната ще разкажа тази случка в стихове в „Ревю де дьо Монд“, обещавам ти. Най-сетне длъжен си да направиш това за нас. Цял месец вече ни разкарваш.
Станах и го попитах:
— Къде е домът на свещеника?
— Ще тръгнеш по втората улица вляво. Накрая ще излезеш на широка алея. В дъното на алеята е църквата, а до нея — домът на свещеника.
Излязох. Той извика подире ми:
— Кажи му менюто, за да му се прияде!
Без особена мъка открих малката къщичка на духовника до голяма грозна тухлена църква. Потропах с юмрук по вратата, защото нямаше нито чукче, нито звънче. Отвътре се обади гръден глас:
— Кой е?
— Хусарският вахмистър.
Чух, че дръпна резетата и щракна с ключа. Намерих се лице с лице с едър, червендалест и добродушен свещеник, с голямо шкембе и гърди на борец, с огромни ръце, които се подаваха от запретнатите му ръкави.
Отдадох чест.
— Добър ден, отче.
Той се бе уплашил в първия момент от някаква изненада, от засада на скитници и се усмихна, като ми отговори:
— Добър ден, приятелю, влезте.
Последвах го в малката стая с под от червени тухли, в която гореше слаб огън, доста различен от жаравата на Марша.
Той ми посочи един стол и каза:
— С какво мога да ви услужа?
— Позволете ми най-напред, отче, да ви се представя.
И аз му подадох визитната си картичка.
Той я пое и я прочете полугласно:
— Граф дьо Гарен.
— Ние сме единадесет души, отче — подех аз, — петима на стража и шестима, настанени в дома на един непознат жител. Тези последните са: тук присъствуващият Гарен, Пиер дьо Марша, Луи дьо Пондьорел, барон д’Етрейн, Шарл Масулиии, син на художника, и Жозеф Ербон, млад музикант. Идвам от тяхно и от мое име да ви помоля да ни направите честта да вечеряте с нас. Вечеря по случай Богоявление, Отче, затова бихме желали да я прекараме малко по-весела.
Свещеникът се усмихваше. Той промълви:
— Струва ми се, че съвсем нямаме основание да се забавляваме.
— Ние воюваме всеки ден, отче — отвърнах аз. — Четиринадесет наши другари са убити от един месец насам и дори вчера оставихме трима на бойното поле. Война. Всеки миг рискуваме живота си, нима нямаме право да го рискуваме по-весело? Ние сме французи, обичаме смеха и умеем да се веселим при всички обстоятелства. Нашите бащи също са се смеели дори на ешафода. Тази вечер ни се иска да се поразмразим малко като добре възпитани хора, а не като разхайтени войници, нали разбирате? Нямаме ли право?
Свещеникът отговори поривисто:
— Имате право, приятелю, и с голямо удоволствие приемам поканата ви. Ерманс! — извика той.
Появи се стара, сбръчкана, прегърбена, отвратителна селянка и попита:
— Какво има?
— Няма да вечерям тук, моето момиче.
— А къде ще вечеряте?
— С господа хусарите.
Изпитах желание да му кажа: „Доведете и прислужницата си“, за да видя какво лице щеше да направи Марша, но не посмях.
— Познавате ли измежду вашите енориаши, останали в селото, някой мъж или жена, които бих могъл да поканя също?
Той се позамисли малко и заяви:
— Не, никого.
Аз настоях:
— Никого ли?… Хайде, отче, опитайте се да си спомните. Много галантно ще бъде, ако имаме дами. Искам да кажа, семейни. Знам ли? Хлебарят с жена си, бакалинът… часовникарят… обущарят… аптекарят с аптекарката… Имаме отлична вечеря, вино и ще бъдем очаровани да оставим на тукашните хора приятен спомен.
Свещеникът се замисли по-продължително, но после заяви решително:
— Не, няма кого.
Аз се разсмях:
— Тю да се не види! Неприятно е, отче, че няма да имаме царица, още повече, че имаме бобово зърно. Хайде, припомнете си, няма ли тук някой семеен кмет или помощник-кмет, или градски съветник, или учител?
— Не, всички дами заминаха.