Седнахме. Появиха се две кокошки, поднесени от Марша. Той предпочиташе да сервира, за да не присъствува като сътрапезник на това смешно ядене.
Но аз извиках:
— Бързо шампанското!
Тапата изгърмя като револверен изстрел и въпреки протестите на свещеника и на монахинята, тримата хусари, седнали до трите недъгави жени, изсипаха насила в устните им три пълни чаши.
Масулини, който притежаваше способността да се чувствува навсякъде като у дома си и който се държеше свободно с всички, ухажваше най-комично баба Помел. Болната от воднянка бе запазила жизнерадостта си въпреки злощастията си и му отговаряше шеговито с изкуствено изтънен глас, като се смееше тъй силно на шегите на съседа си, че дебелият й корем заплашваше всяка минута да се качи на масата и да се търкулне по нея.
Дребничкият Ербон се бе заел не на шега да напие малоумната, а барон д’Етрейн, който не беше особено находчив, разпитваше Жан-Жан за живота, привичките и правилника на приюта.
Монахинята викаше уплашена на Масулини:
— Ох! Ох! Ще я разболеете, не я разсмивайте толкова, господине, моля ви се! О! Господине!
След малко тя ставаше от мястото си и се спускаше към Ербон, за да издърпа от ръцете му пълната чаша, която той ловко изпразваше в устата на Ла Пютоа.
А свещеникът се превиваше от смях и все повтаряше:
— Оставете ги, нищо няма да им стане от един път. Оставете ги.
След двете кокошки изядохме патицата, както и трите гълъба и коса. После се появи гъската, позлатена, димяща: от нея се носеше топъл мирис на тлъсто, препечено месо.
Помел плесна възторжено с ръце, Жан-Жан престана да отговаря на многобройните въпроси на барона, а Ла Пютоа изръмжа радостно — нещо средно между възклицание и въздишка, както малките деца, когато им покажат бонбони.
— Позволете ми — каза свещеникът — да се заема с това животно. Няма равен на мене в тези операции.
— Но, разбира се, отче!
А сестрата каза:
— Да отворим ли за малко прозореца? Много ми е топло. Сигурна съм, че ще се разболеят.
Аз се обърнах към Марша:
— Отвори за момент прозореца.
Той го отвори. Студеният нощен въздух нахлу в стаята, пламъкът на свещите трепна; парата от гъската се завъртя, а свещеникът, с кърпа на врата, повдигаше с умение крилата.
Ние го наблюдавахме притихнали, погълнати от апетитните движения на ръцете му, наново огладнели при вида на голямата позлатена птица, чиито части падаха една след друга в кафявия сос в дъното на чинията.
Изведнаж посред чревоугодническата тишина, която бе приковала вниманието ни, през отворения прозорец долетя далечен изстрел.
Скочих толкова бързо, че столът се прекатури зад мене, и извиках:
— Всички на конете! Ти ще вземеш двама души, Марша, и ще отидеш да разузнаеш. Ще те чакам тук след пет минути.
Докато тримата конници се отдалечаваха в галоп в нощта, аз яхнах коня заедно с другите двама хусари и застанах пред площадката на къщата, а свещеникът, монахинята и трите жени надничаха уплашено през прозореца.
Вече не се чуваше нищо освен кучешки лай в полето. Дъждът беше престанал. Беше извънредно студено. Изведнаж дочух конски тропот, но само на един кон, който се връщаше.
Беше Марша.
— Какво се е случило? — му извиках.
— Няма нищо — отвърна той. — Франсоа е ранил един стар селянин, който отказвал да отговори на въпроса му: „Кой там?“, и продължавал да върви, въпреки заповедта да се върне назад. Впрочем носят го. Ще разберем каква е работата.
Заповядах да откарат отново конете в конюшнята и пратих другите двама войници да пресрещнат другарите си, а самият аз се прибрах в къщата.
Свещеникът, Марша и аз свалихме един дюшек в салона, за да положим ранения. Сестрата разкъса една кърпа и почна да приготвя превръзки, а трите жени седяха слисани в един ъгъл на стаята.
Скоро дочух звън от саби по пътя. Взех свещ, за да светя на пристигащите. Те се показаха, носещи меката, безжизнена, дълга, зловеща маса, в която се превръща човешкото тяло, когато животът го напуска.
Сложиха ранения върху приготвения за него дюшек. От пръв поглед разбрах, че той умираше.
Хъркаше и храчеше кръв, която се стичаше от ъглите на устните му при всяко негово дишане. Цял беше потънал в кръв. Бузите му, брадата, косите, шията, дрехите му като че ли бяха нарочно изцапани, като че ли бяха топнати в червен леген. Кръвта по него се беше съсирила, потъмняла, беше се примесила с кал. Гледката беше ужасна.
Загърнат в широк овчарски ямурлук, старецът полуотваряше за миг тъжните си, угаснали, празни очи, пълни с тъпо учудване, подобни на очите на животните, убити от някой ловец, които го гледат, повалени в краката му, почти мъртви вече, обезумели от изненада и ужас.