— Във вашия случай изглежда, че точно обратното е станало. Вие нямаше да бъдете тук, ако трябваше да й го избивате само от главата.
Тогава господин Борен се обърна гневно към жена си:
— Виждаш ли докъде ни докара с твоята поезия? Е, видя ли каква я нареди? Ще се влачим сега по съдилищата за покушение срещу морала, на нашата възраст! И ще трябва да затворим магазина, да преотстъпим клиентелата, да сменим квартала. Видя ли сега каква я нареди?
Госпожа Борен стана и без да погледне мъжа си, изясни случката без излишен свян, без смущение, почти без колебание.
— Боже мой, господин кмете, знам, че сме смешни. Ще ми позволите ли да защитя каузата си като адвокат или по-скоро като безпомощна жена. Надявам се, че тогава вие ще ни разрешите да си отидем у дома и ще ни спестите срама на едно следствие.
Някога, когато бях млада, аз се запознах с господин Борен в това село един неделен ден. Той беше служещ в галантериен магазин, а аз — продавачка в магазин за готови дрехи. Спомням си го добре, като че беше вчера. Идвах от време на време да прекарам неделята тук заедно с една приятелка. Роза Льовек, с която живеехме на улица „Пигал“. Роза си имаше приятел, а аз — не. Той именно ни довеждаше тук. Една събота той ми каза смеешком, че на другия ден ще доведе със себе си един свой приятел. Разбрах намеренията му и отвърнах, че е излишно. Бях скромно момиче, господине.
И ето че на другия ден срещнахме във влака господин Борен… Той изглеждаше добре по онова време. Но аз бях решила да не отстъпвам и не отстъпих.
Пристигнахме в Бьозон. Времето беше великолепно, чудно време, което ти гъделичка сърцето. А пък аз, когато времето е хубаво, и сега още, както и по-рано, ставам глупава до сълзи, а ако съм в полето, просто умът ми щуква. Зеленината, песните на птичките, разлюлените от вятъра жита, бързокрилите лястовици, мирисът на тревата, маковете, маргаритите, ме опияняват! Също като шампанско, когато човек не е свикнал да пие.
И така, времето беше приказно, топло, слънчево, то като че ли проникваше в мене през отворените ми очи и през дишащата ми уста.
Роза и Симон се целуваха час по час. Нещо ми ставаше, като ги гледах. Господин Борен и аз вървяхме зад тях, почти без да разговаряме. Когато хората не се познават, те не намират какво да си кажат. Момчето изглеждаше стеснително и неговото смущение ми беше приятно. Ето че пристигнахме до малката горичка. Беше свежо като в прохладна баня и всички се разположихме на тревата. Роза и приятелят й ми се присмиваха, че съм имала много строго изражение. Нали разбирате, аз не можех да бъда друга. А после почнаха да се целуват без капка свян, като че ли нас ни нямаше. След това си пошепнаха нещо, станаха и потънаха в гората, без да ни се обадят. Сам помислете в какво неудобно положение изпаднах пред този младеж, когото срещах за първи път. Толкова се смутих от отдалечаването им, че събрах смелост и почнах да говоря. Питах го за работата му; той беше галантериен служещ, както ви казах преди малко. Поговорихме няколко минути. Това го окуражи и той се опита да си позволи известна волност, но аз го поставих на мястото му и здраво го скастрих. Така ли беше, господин Борен?
Господин Борен гледаше смутено в краката си и не отвърна нищо.
Тя продължи:
— Тогава той разбра, че аз съм сериозно момиче и почна да ме ухажва любезно като порядъчен мъж. Оттогава идваше всяка неделя с нас. Беше много влюбен в мене, господине. А и аз го обичах много, о, извънредно много. Той беше хубав момък по онова време.
С една дума, той се ожени за мене през септември и отворихме дюкянчето си на улица „Мартир“.
Години наред беше много трудно, господине. Търговията не вървеше. Не можехме да си позволим излети в полето. Пък и отвикнахме. Не ни беше до това. Когато човек се занимава с търговия, той мисли за касата, а не за цветята. Остарявахме постепенно, без да забележим, превърнахме се в двама улегнали хора, които не мислят вече за любов. Човек не съжалява за нещо, докато не почувствува липсата му.
Но по-късно, господине, работите ни потръгнаха, ние се успокоихме за бъдещето. И тогава, виждате ли, сама не зная какво стана с мене, не, наистина сама не зная!
Ето че отново почнах да мечтая като малка пансионерка. Срещнех ли количка с цветя по улицата, мигом се просълзявах. Дъхът на теменугите долиташе чак до креслото ми зад касата и сърцето ми се разтуптяваше. Тогава ставах и заставах на прага на вратата, за да погледам синьото небе между покривите. Когато гледате небето от някоя улица, то напомня река, дълга река, която се спуща, лъкатушейки над Париж. А лястовиците прелитаха по него като риби. Глупави са наистина тия неща на моята възраст. Но какво искате, господине, когато човек е работил цял живот, настъпва един момент, когато си дава сметка, че е можел да прекара по-иначе годините си и тогава съжалява!… О! Колко много съжалява! Помислете си само, цели двадесет години аз можех да ходя в гората и да се целувам до насита като другите — като другите жени. Мислех си колко ли е приятно да легнеш под листата с любимия си. Постоянно мислех за това, по цял ден, по цяла нощ! Мечтаех с такъв копнеж за лунни разходки по реката, че ми идваше да се удавя!