Отначало не смеех да говоря за тия неща на господин Борен. Знаех си, че той ще ми се надсмее и ще ме отпрати да продавам конците и иглите си. Пък и право да си кажа, господин Борен не ме вълнуваше вече особено много, а и аз, като се поглеждах в огледалото, си давах сметка, че едва ли можех да се харесам вече някому!
Но най-сетне се реших и му предложих да направим един излет до селото, където се запознахме. Той се съгласи, без да подозре нищо, и ние се озовахме тук тази сутрин към девет часа.
Ала когато тръгнахме всред житата, аз изпитах необикновено вълнение. Женското сърце не остарява! И право да ви кажа, не виждах вече мъжа си такъв, какъвто е сега, но такъв, какъвто беше някога! Да, кълна ви се в това, господине. Няма съмнение, бях опиянена! Почнах да го целувам. Да бях поискала да го убия, нямаше да се изненада толкова! Току повтаряше: „Но ти си луда! Ти си полудяла тази сутрин. Какво те е прихванало?…“ Аз не го слушах. Слушах само гласа на сърцето си. Накарах го да влезем в гората… Ето… Казах ви истината, господин кмете, цялата истина.
Кметът беше духовит човек. Той стана, усмихна се и каза:
— Идете си спокойно в къщи, госпожо, и друг път не прегрешавайте вече… под листата!
Ги дьо Мопасан
Скитникът
Цели петнадесет дни той обикаляше и търсеше навсякъде работа. Напуснал беше своето градче Вил-Аваре в областта Ламанш, защото там нямаше работа. Помощник-дърводелец, двадесет и седем годишен, порядъчен, работоспособен, той беше цели два месеца в тежест на семейството си. Той, първородният син, трябваше да скръсти здравите си ръце в общата безработица. В къщата се почувствува оскъдица. Двете сестри работеха на надница, но изкарваха малко, а той, Жак Рандел, най-работоспособният, стоеше без работа, защото нямаше какво да работи, и подяждаше другите.
Осведоми се в кметството и секретарят му каза, че в Средна Франция се намира работа.
И той тръгна, снабден с книжа и свидетелства, със седем франка в джоба. На рамото си носеше в синя кърпа, закачена на тоягата си, втори чифт обувки, панталон и риза.
Вървя без отдих по цели дни и нощи по безконечните друмища под слънце и дъжд, без никога да стигне до обетованата страна, където работниците намират работа.
Най-напред си бе внушил, че може да работи само дърводелска работа, понеже такава му беше професията. Но във всички работилници, в които попита, му отговориха, че наскоро са уволнили работници по липса на поръчки. Понеже беше останал съвсем без средства, той се реши да работи, каквото му попадне по пътя.
И така, едно след друго стана изкопчия, коняр, каменоделец, секач, кастрач на дървета, изкопа кладенец, размесва хоросан, връзва наръчи дърва, услови се козар в планината само срещу няколко петачета, защото той успяваше от време на време да се хване на работа само като предлагаше най-ниска цена за труда си и изкушаваше по този начин скъперничеството на работодателите и на селяните.
Но сега, от една седмица насам, не намираше вече нищо, нямаше нищо и ядеше само хляб благодарение на състраданието на жените, от които просеше пред прага на вратите, като вървеше по пътищата.
Свечеряваше се. Смазан от умора, с отмалели крака, празен стомах и покрусена душа, Жак Рандел вървеше бос по тревата край пътя, защото пазеше последния си чифт обувки — другите отдавна вече не съществуваха. Беше събота, в края на есента. Сиви облаци се гонеха по небето, тежки и бързи, под напора на вятъра, който свистеше в дърветата. Усещаше се близкият дъжд. Полето беше пусто в тази предпразнична вечер. Тук-таме в нивята стърчаха като чудовищни жълти гъби купи от овършана слама. А угарите се чернееха, засети вече за идната година.
Рандел чувствуваше глад, животински, вълчи глад. Той вървеше изтощен, с широки крачки, за да пести силите си. Главата му тежеше, кръвта туптеше в слепите му очи, очите му бяха зачервени, устата пресъхнали. Той стискаше тоягата в ръката си и изпитваше неясно желание да я стовари върху първия срещнат минувач, който се прибира в дома си да яде супа.
Гледаше нивите край шосето и пред погледа му се мяркаха изровени картофи, забравени в разораната земя. Ако можеше да намери няколко, щеше да събере съчки, да стъкне огън в канавката и да вечеря отлично, бога ми, с топлите, кръгли картофи, като ги подържи отначало, както са горещи, в премръзналите си ръце.