Но сезонът им бе отминал и както предишната вечер той трябваше да гризе със зъби гулия сурово цвекло, отскубнато от една бразда.
От два дни говореше високо сам на себе си, погълнат от мислите си, докато крачеше широко. Досега никога не беше мислил; беше влагал целия си ум и всичките си скромни способности само в занаята си. Но ето че умората, ожесточеното и напразно търсене на работа, отказите, изпъжданията, нощите на открито, гладът, презрението, с което хората на заседналия живот гледаха на скитника, въпросът, който му задаваха всеки ден: „Защо не си останахте у вас?“, мъката, че не може да намери занимание за яките си, пълни със сила ръце, споменът за родителите му, които бяха останали в къщи и също нямаха вече никакви пари, го изпълваха полека-лека с глух гняв, който се напластяваше всеки ден, всеки час, всяка минута, и който неволно се изплъзваше от устата му в къси, сърдити изречения.
Той се спъваше в камъните, които се търкаляха под босите му крака, и процеждаше през зъби:
— Мерзост… мерзост… свини такива… оставят човека да пукне от глад… При това дърводелец… Свини такива… Да нямаш четири петачета… да нямаш четири петачета… а ето че вали… Ах! Свини такива!…
Възмущаваше се от несправедливостта на съдбата, яд го беше на хората, на всички хора, задето природата, великата сляпа майка, е жестока, несправедлива, коварна.
Повтаряше със стиснати зъби:
— Свини такива!
И гледаше тънката сива струйка дим, която се виеше над комините в часа на вечерята. И без да се замисля за другата неправда, човешката, която се нарича грабеж и насилие, нему му идеше да влезе в някое от тия жилища, да убие обитателите и да седне вместо тях на масата.
— Нямам вече право да живея — мълвеше той, — понеже ме оставят да пукна от глад… а аз не искам друго, освен да работя… ах, свини такива!
Болката в краката, болката в стомаха, болката в сърцето му замайваха главата като някакво опасно опиянение и пораждаха в мозъка му простата мисъл: „И аз имам право да живея, понеже дишам и понеже въздухът е на всички. Нямат право значи да ме оставят без хляб!“
Валеше ситен, гъст, леден дъжд. Работникът се спря и прошепна: „Мерзост!… Трябва да вървя още цял месец, за да се прибера в къщи.“ Защото той наистина се връщаше у дома си, беше разбрал, че по-лесно ще намери работа в родния си град, каквато и да е работа, защото там го познават, отколкото по широките друмища, където всички се отнасят с недоверие към него.
Понеже дърводелството не вървеше, щеше да стане общ работник, изкопчия, бъркач на хоросан, каменоделец. Макар и двадесет петачета дневно да изкарва, все ще има какво да яде.
Той върза около шията си последната си дрипава кърпа, за да не му се стича вода по гърба и по гърдите. Но скоро усети, че дъждът пронизваше изтънелия плат на дрехите му и се огледа тревожно наоколо — жалко същество, което не знае къде да скрие тялото си, къде да сложи главата си, което няма никъде подслон.
Нощта се спускаше и забулваше в сянка нивята. Той забеляза в далечината всред една ливада тъмно петно върху тревата — крава. Прескочи канавката на пътя и се отправи към кравата, без да си дава сметка защо.
Когато стигна до нея, тя вдигна голямата си глава и той си помисли: „Ако имах гърне, щях да си пийна малко мляко!“
Той продължаваше да гледа кравата, а и тя го гледаше. Внезапно Рандел я ритна силно по хълбока и извика:
— Стани!
Кравата се изправи бавно. Тежкото й виме увисна под нея. Тогава мъжът легна на гръб между краката на животното и дълго, дълго пи, като натискаше с две ръце издутото топло виме, което дъхаше на обор. Пи дотогава, докато имаше мляко в живия извор.
Но леденият дъжд се засили, а цялото поле бе голо. Не се виждаше никакъв заслон. Стана му студено. Между дърветата блещукаше светлината на прозореца на някаква къща.
Кравата отново легна тежко. Той седна до нея и погали главата й, признателен, че го бе нахранила. Силният топъл дъх на животното излизаше от ноздрите му като две струи пара във вечерния въздух и облъхваше лицето на работника. „Топличко е вътре в тебе“ — каза той.
Рандел прокарваше ръце по гърдите и по слабините на животното, за да се постопли. Тогава му хрумна една идея — да си легне и да прекара нощта до този дебел топъл корем. Той потърси как по-удобно да се настани и сложи чело точно до голямото виме, което преди малко бе утолило глада му. Понеже бе смазан от умора, скоро след това заспа.